Скопие да учи история, за да не повтаря грешките ѝ

Колежка от Скопие ме е цитирала в свой текст. Катерина Блажевска в материал за Дойче веле, където често се изявява, е анализирала реакцията у нас по повод избора на Радмила Шекеринска за заместник-генерален секретар на НАТО. Няма лошо.

Целият прочит обаче създава впечатлението, че българският рефлекс е бил мотивиран единствено от това, че Шекеринска е победила българката Мария Габриел, също кандидат за поста. Което, поне в моя текст от миналата седмица в „Труд news“, от който Блажевска е извадила цитат, не е точно, защото акцентът е друг.

Много неща научих от дългогодишната си работа в Скопие като кореспондент, но две тях съблюдавам и до днес. Първото е да не се впечатлявам от случаите, в които колеги от медиите ме цитират или ползват части от текстовете ми. Второто правило е да не влизам в спорове, особено публични с тях, защото не виждам никакъв смисъл от това.

Всъщност харесвам публикациите на Блажевска и често съм ги цитирал. Пише хубаво и леко, а понякога си позволява да излиза извън рамките на „опорните точки“ или „червените линии“ на управляващите край Вардар. Което пък не е често явление.
Отдавна се опитвам да намеря аналог на днешното положение при съседите ни с подобно политическо и обществено време в миналото. Струва ми се познато, което вече съм виждал и преживял, работейки в Скопие. Някак си естествено все се връщам към онзи 2 април 2008 г., когато Република Македония, управлявана от лидера на ВМРО-ДПМНЕ Никола Груевски, бе на прага за пълноправното членство в НАТО. Сегашната ситуация с условието за конституционни промени и вписването на българите в конституцията по пътя към Европейския съюз ми прилича много на искането на Гърция да реши спора за името. Не напълно, но някак си има доста прилики. И разлики, разбира се.

Спомняте си. Република Македония заедно с Албания и Хърватия бе поканена на срещата на върха в Букурещ с очакването и трите балкански държави да получат покана за членство. Груевски като премиер и министрите му бяха убедени, че в румънската столица ще получат „зелена улица“ за членство в пакта. До последния момент дипломацията на САЩ, на Гърция и на посредника в диалога между Скопие и Атина Матю Нимиц правеха опити да се намери решение на спора за името.

За Букурещ замина голяма делегация от Скопие. Всъщност това бяха две делегации - едната, ръководена от президента Бранко Цървенковски, и втората - от премиера Никола Груевски. Във втората бяха включени и много министри. Групата на придружаващите журналисти бе огромна. Нали трябваше да бъде отразена в подходяща светлина голямата новина. Но и да се опита да защити публично тезата на Груевски, че политическият елит на държавата е единен и сплотен за членството си в пакта. Още повече, че в първия ден самият президент на САЩ Джордж Буш-младши бе заявил, че на другия ден, на официалното заседание, три държави ще получат покана за присъединяване към алианса. От това по-голяма гаранция - здраве му кажи.

На следващия ден обаче за членство в НАТО бяха поканени само Албания и Хърватия. Република Македония отпадна. За виновник за тази промяна бе посочена „дежурната заподозряна“ Гърция тъкмо заради нерешения спор със Скопие за името. Много скоро обаче стана ясно, че и други държави членки са имали съображения за това Република Македония да не получи покана.

И какво стана после? Груевски се върна в Скопие и много скоро обяви намерението си да проведе предсрочни парламентарни избори. Само две години след първата си победа през 2006 г., когато дойде на власт. За някои тогава това решение бе оценено като импулсивно заради неуспеха в Букурещ. На вълната на срутените надежди и разочарованието се прокараха известните, но вече инжектирани с нова енергия тези за това как Груевски пази интересите на страната си, как отстоява патриотичните възгледи за идентичността, как не предава името, с което държавата му се гордее.

Изборите се проведоха, ръководената от Груевски ВМРО-ДПМНЕ спечели убедителна победа и заедно с ДСИ на Али Ахмети създадоха здраво мнозинство в парламента. Започна периодът на авторитарно владеене край Вардар, което продължи да избухването на така наречената „Шарена революция“, свалила Груевски от власт.

Оттогава стават все повече фактите, които доказват, че много преди това Груевски и екипът му са имали намерение да проведат предсрочни избори тъкмо след Букурещ. Независимо какъв ще бъде изходът там. Ако е позитивен - ура за нашите герои, които ни вкараха в НАТО. Ако е негативен, както стана, браво за нашите юнаци, които ни защитиха. Още в началото на 2007 г. с именуването на Скопското летище на „Александър Македонски“, после и с другите проекти от „Скопие-2014“ на гръцката дипломация бяха връчени достатъчно много аргументи, които тя да използва за защита на своята позиция и нейната пропаганда сред партньорите ѝ от НАТО. А и навсякъде другаде. Резултатите са известни, процесът на антиквизация донесе достатъчно много вреди на Република Македония. Но пък постла с червен килим пътя към провала на членството на страната в НАТО още през април 2008 г.

Сега ситуацията в Северна Македония изглежда сходна. Усилията на премиера Мицкоски и на неговите министри за промяна в Преговорната рамка за членство в ЕС в крайна сметка се свеждат до това, условието за промяна на конституцията да не бъде изпълнено преди старта на преговорите, а в техния край. Цялата дипломатическа активност е насочена към идеята когато този въпрос се обсъжда, ако изобщо това се случи, българският представител да бъде поканен да пие кафе извън залата. Очевидно примерът с Виктор Орбан, изведен извън залата при важно гласуване за помощта за Украйна, става заразителен и в Скопие. И няма как да бъде иначе.

В едно от обвиненията, отправени от опозиционната СДСМ към премиера Мицкоски, се казва, че ако на „Мицкоски му трябваха само шест месеца да се превърне в автократ, то на Груевски му бяха нужни цели десет години“. Уравнението може и да се обърне, и пак ще бъде вярно. Досегашните няколко месеца на управлението на ВМРО-ДПМНЕ и поведението на лидера му не дават основание да се очаква той да предизвика предсрочни избори. Най-малкото поради две причини. Първо, защото следващата година може да премери сили на местния вот, и второ, защото в автократичното си консумиране на властта вече наистина води с няколко обиколки на Груевски.

Няма нужда неговият предшественик начело на партията и на властта, сега политически изгнаник в Унгария, да му служи за пример. Дори не и унгарецът Орбан, който все повече се утвърждава на видно място в галерията политици, които в Скопие да следват. Истинският „светъл пример“ е твърде близо - малко по на север, през само една граница. Александър Вучич - сръбският президент, е фигура, на която Мицкоски определено иска да подражава. Щом като и мои колеги и приятели откъм Вардар, с които си имам приказката, взеха все по-често да ми подхвърлят, че недоразуменията между нас и Скопие могат много лесно да се преодолеят, ако „Радев почне да прави спрямо Северна Македония това, което Вучич прави“.

Пътят на Мицкоски към авторитаризма е открит. С избори или без. Дори и без промени в конституцията. Историята ни учи на това.

Автор: Костадин Филипов

trud.bg