Някои от авторите от книжовния кръг на цар Симеон Велики със сигурност творят и във времето на цар Петър
Презвитер Козма е възприеман от преписвачите на неговата “Беседа против богомилите” като утвърден християнски авторитет и светец
Обичайният подход към българската култура през X в. открито или не противопоставя “Златният век на цар Симеон Велики” на “упадъка” при неговия наследник Петър (927-969). При цялата условност на понятието “Златен век” и неговите характеристики, подобен подход е субективен. Както отбелязахме в предишната статия от тази поредица на “Труд News”, забележителният културен феномен започва във времето на кан / княз Борис Михаил (852-889, 2 май 907 г.) и достига своя апогей при цар Симеон. От друга страна, невярно е дългото царуване на Петър да се разглежда като епоха на “дълбок мистицизъм” и културен застой. Анализът на книжовните паметници и резултатите от археологическите проучвания показват, че българската култура следва възприетия цивилизационен път, и то с устойчиви темпове и постижения.
Поне известна част от дейците на Симеоновия интелектуален кръг (Йоан Екзарх, презвитер Йоан, вероятно епископ Константин Преславски, Григорий презвитер и др.) творят и във времето на цар Петър. Някои от познатите старобългарски съчинения от Х в., особено обемистите преводи от гръцки, са сътворени след 927 г. Във времето на цар Петър изпъква страстният полемист и ерудиран богослов Презвитер Козма, най-вероятно близък до владетеля придворен духовник.
Обстоятелството, че в своята “Беседа” един презвитер (“поп”) си позволява да подлага на остра критика не само еретиците, но и монашеството и дори висшия клир на църквата (!) е свидетелство за подкрепа от страна на владетеля. Освен това Козма отправя анатеми срещу “новопоявилата се зла ерес” на поп Богомил, които няма как да са продукт на лична инициатива, а решения на църковен събор, свикан от цар Петър. “Беседата” е паметник със завидна съдба - в продължение на векове е “наръчник” за борбата с ересите.
Върхов израз на оценката за Козма са прибавките “свети” или “блажен” към името му в някои руски преписи. Не е известно преславският презвитер да канонизиран, но, четейки и преписвайки неговата творба, по-късните книжовници са убедени, че така може да пише само утвърден християнски авторитет и светец.
Копие на надписа на чъргобиля Мостич на летище “Васил Левски”.
Към средата на Х в. изследователите отнасят творчество на Черноризец Петър, който за мнозина от тях е самият Петър! За подобна идентификация обаче няма убедителни доказателства. Става дума за съименник на царя, за талантлив книжовник, от чието творчество са достигнали поучителни слова с морализаторска и дидактична насоченост. Те, подобно на “Беседата” на Козма, също са преписвани през следващите столетия. Без непременно да е една и съща личност с едноименния “черноризец”, цар Петър също се занимава с книжовна дейност - и тук синът не се отличава принципно от своя баща. Макар и в косвен план, свидетелство за творческите наклонности на владетеля е сведението за негова кореспонденция със св. Павел Латрийски. Посланията до известния през Х в. малоазийски отшелник са писани или от самия цар, или под негова диктовка. Същото може да се предполага и за писмата му до цариградския патриарх Теофилакт и онова до св. Иван Рилски, за което се загатва в житието на светеца.
Културният диалог с Византия и достигнатото равнище на интелектуалния живот, особено във Велики Преслав, водят до бързо възприемане на класически и нови образци на византийската литература. Старобългарският превод на Хрониката на Георги Амартол е изготвен през втората половина на X в., същото може да се предполага и за онази на Йоан Малала. Редица от известните старобългарски паметници (“Повест за Варлаам и Йоасаф”, преводите на Максим Изповедник, Йоан Дамаскин, Теодор Студит, Ефрем Сирин и др.) могат да бъдат отнесени към времето на цар Петър. Житийната литература, която през Средновековието е изключително популярна, продължава да се обогатява с нови преводни и оригинални творби - житията на светците Панкратий Тавроменийски, Антоний Велики, “Мъчение на св. Четиридесет севастийски мъченици” и др. От този жанр са и службите за самия св. цар Петър, писани скоро след смъртта му, а вероятно и други паметници, вкл. Заветът на св. Иван Рилски.
Българските книжовници имат традиционни контакти с византийските центрове, което води до отклик на важни за тяхното съвремие събития. Така е с т. нар. славянски превод на една химнографска служба, написана от византийския писател Теодор Дафнопат в чест на пренасянето на ръката на св. Йоан Кръстител от Антиохия в Константинопол през 956 г. Преводът е запазен в киевски преписи от XI-XII в., но самото събитие би могло да има отзвук именно във Велики Преслав. Към времето на Петър можем да отнесем и авторизирания превод в проза на византийската епическа поема “Дигенис Акритас” - т. нар. “Девгениево деяние”, познато в по-късни руски преписи. Без да омаловажаваме киевските и староруските книжовници, сюжетът на творбата кореспондира именно с духовната атмосфера на X в. При по-прецизно изследване е възможно да се окаже, че и други “неразпознати” съчинения, отнасяни към царуването на Симеон Велики или на киевските владетели от XI-ХII в., са създадени в епохата на цар Петър, а някои и във времето на цар Самуил.
През десетилетията на дългото Петрово царуване се разраства образователната система. Дори появата на богомилството, свързана с познаването на богослужебните текстове на собствен език, свидетелства за разпространението на грамотността и книжнината. Това личи и от появата на апокрифните писания, сред чиито автори знаково е името на поп Йеремия, съвременник на цар Петър, какъвто в същност е и поп Богомил. Не на последно място, при царуването на Петър новата българска азбука - кирилицата,- измества губещата терен глаголица.
Този извод намира потвърждение в знакови епиграфски паметници - надгробният надпис на чъргобиля / ичиргу-боила Мостич (втората половина на X в.), на “жупан Димитър” от Северна Добруджа (943 г.), Темничкият от Поморавието (днес в Сърбия), противоеретическия надпис от с. Гиген (приписван на монаха Ананий), надписите от манастира при с. Черноглавци, Шуменско, част от онези в скалната обител при Мурфатлар (близо до Констанца, Румъния) и др. Първият познат тип владетелски печати с кирилски надписи принадлежи отново на цар Петър. При това е намерена неговата матрица, с която са изработвани серия от печати, а находката е от терена на Дворцовия град във Велики Преслав. Очевидно печатите със старобългарски текст и на кирилица са използвани в писмата на владетеля, адресирани към самата българска администрация вътре в страната.
При Петър царската канцелария придобива зрял облик. И тук положителните страни на демонизирания в миналото “византинизъм” са неоспорими. Колкото и да са оскъдни следите от онази епоха, все пак откритите владетелските печати на цар Петър са десетки, а иконографията им е в духа на византийския императорски портрет. Арабският дипломат Ибрахим ибн Якуб, който среща свои български “колеги” при мисията си в Германия (965 г.), е впечатлен, че българите имат своя книжнина на собствения им език, а техният цар разполага с уредена канцелария и държавна администрация.
Във времето на цар Петър продължава ускореното развитие на българската архитектура и изкуство, а Велики Преслав се превръща в своеобразен аналог на Константинопол. Не е случайно, че дори и през XIX в. престолният град на Симеон и Петър единствен от всички градове на Балканите е наричан “Ески Стамбул”! За всичко това ще разкажем, макар и накратко, в следващата статия от тази поредица.
Автор: Проф. Пламен Павлов
trud.bg
