Исеи Акира Сагава е роден в град Кобе, префектура Хього, Япония на 26 април 1949 година. Той е дете на богати родители, които се ползват с добро име града си. Сагава е роден преждевременно и при раждането му е поставена диагноза ентерит- заболяване на тънките черва. Преждевременното му раждане е причина за това да е остане недоразвит дори в напреднала възраст. На пръв поглед ще видим един нисък човек едва 1,50 метра, с малки ръце и крака, чиито глас дори звучи като на момиче.Но този безобиден външен вид е подвеждащ, защото мозъка на Исеи Сагава работи на съвсем различна честота от нормалния. За него да установи контакт с друг човек означава на вкуси от неговата плът. През 1977 година, Сагава емигрира във Франция за да учи за докторската си дисертация по литература в Сорбоната в Париж. Там той затвърждава апетита който предизвикват в него жените с европеиден вид. Исеи Сагава е заловен на 12 юни 1981 година, когато е заловен с два куфара човешки останки в Булонския лес. Трупа е на негова състудентка Рени Хартевелт от парижката Сорбона. Сагава свободно си признал какво е направил.[caption id="attachment_7593" align="alignleft" width="150"] Рени Хартевелт[/caption]В действителност, неговите описания били толкова подробни и пикантни, че съдията решил, че той не е годен да бъде съден. Сагава бил изпратен за[caption id="attachment_7594" align="alignright" width="150"] Исеи Сагава[/caption]неопределен период в приюта „Пол Жиро“. Тримата психиатри, които го прегледали, заявили, че той никога няма да бъде излекуван. През 1984 г. бащата на Исеи Акира Сагава, успява да уреди прехвърлянето на сина си в психиатричната болница „Мацузава“ в Япония. Главният лекар там вярвал, че Сагава е напълно нормален и мястото му е в затвора.Сагава останал в това заведение само 15 месеца, след което, през август 1985 г., отново благодарение на баща си и в противоречие с препоръките на главния лекар, бил освободен. Само пет години след бруталното си престъпление той вече се разхожда на свобода. Той дори получил паспорт за пътуване в Германия. Сагава дори се превръща в супер звезда. Той описва подробно канибалските си преживявания в книга, а след това и в подробно илюстриран комикс. От момента на раждането си съм физически слаб. Краката ми бяха толкова кльощави, че приличаха на някакви кокили. В първи клас на началното училище видях тресящата се плът от бедрата на един съученик и внезапно си казах: “Ммм, това ми изглежда вкусно.” Но аз не съм хомосексуалист, така че по времето, когато започнах гимназия, вече бях влюбен в Грейс Кели—тази обсесия продължи през целия гимназиален курс.Така започна увлечението ми по хората с европейски черти. Още преди да съм го осъзнал, високите и излъчващи здраве западни жени отключиха канибалските ми фантазии. Предполагам, че страстта ми към такъв тип жени бе породена от факта, че самият аз бях нисък и грозен, с комплекси за малоценност и ето защо ме привличаха хора, които бяха пълна моя противоположност.В крайна сметка започнах да изпитвам непреодолимо желание да впия зъби в тях—не да ги убивам или да ям месото им, просто да загриза плътта от тялото. Това си беше чиста форма на сексуално желание. Не че исках да изям някого всеки път, когато бях гладен. Все пак знаеш, че след като човек добре се нахрани, сексуалното желание се засилва. Тогава започнах да усещам подтика да изям някое момиче. Абсурдно е, нали? По същество това е различно от този вид глад, който хората изпитват за обикновено ядене.Този канибалски импулс тогава, когато си казвам: “Искам да ям човешко месо”, е вид сексуален апетит, така че, ако не еякулирам достатъчно често, желанието става по-силно и по-силно. След заминаването ми да уча в Париж канибалските ми желания не дадоха никакви признаци на отслабване. Почти всяка нощ водех по някоя проститутка вкъщи и се опитвах да я застрелям в гръб, докато си миеше вагината на бидето. Опитвах се да го направя стотици пъти, но ръката ми се вцепеняваше и не успявах да дръпна спусъка. По онова време все по-малко исках да ям от тях, по-скоро ставаше дума за обсесията просто да изпълня “ритуала”, който се състоеше в убийството на някое момиче. Все пак, по някаква причина, толкова много пъти така и не успявах да дръпна спусъка. Не ставаше въпрос за морал или нещо подобно, просто някакъв инстинкт блокираше ръката ми. Дълбоко в себе си осъзнавах, че както аз, така и светът, в който живея, ще се разбие на парчета в момента, в който дръпна спусъка.Малко след това забелязах момичето, което по-късно се превърна в моя жертва, на една лекция в университета. Всички френски жени, които бях срещал до този момент, бяха красиви, но надути и изобщо не ми обръщаха внимание.За разлика от тях, това момиче беше много мило с мен. След убийството разбрах, че била еврейка и вероятно това е причината японско момче като мен да започне да я харесва. Както и да е, станахме приятели. Един ден решихме да си направим сукияки (ястие, приготвено като гювеч) парти вкъщи—само тя и аз. В момента, в който я видях да мие ръцете си в банята, образът се припокри с този на проститутките над бидето и тя неизбежно се превърна в поредната кандидатка за моя “ритуал”. От този момент нататък всеки път, когато я канех в стаята си, се озовавах зад нея с насочен пистолет. Все още не се престрашавах да стрелям.Един ден един от служителите в компанията на баща ми дойде в Париж и ме заведе на японски ресторант. Тогава имах някаква треска и може и от това да съм получил халюцинации—през цялото време си представях срещата с нея на следващия ден и се страхувах, че ако получа хранително отравяне от суровата риба, и този път няма да мога да изпълня фантазията, която ме бе обсебила от 32 години. На другия ден най-накрая дръпнах спусъка, но пистолетът засече. Това ме докара до пълна истерия и реших, че наистина трябва да я убия.След два дни отново я поканих вкъщи и както обикновено се промъкнах зад нея, поех си дълбоко въздух, задържах го в момента, в който дробовете ми бяха наполовина пълни, и дръпнах спусъка. Този път пистолетът стреля. Момичето умря моментално, без да изпита никаква болка. Аутопсията показа, че пистолетът не е бил достатъчно мощен, за да може куршумът да излезе от черепа, така че просто се е въртял в главата й. За части от секундата си помислих да извикам линейка, но после си казах: “Чакай малко, не бъди глупак. От 32 години мечтаеш за това и то най-после се случва.”Първото, което направих, беше да разкъсам задните части. Прониквах все по-дълбоко, но виждах само подкожна мазнина. Приличаше на царевица и ми трябваше известно време, за да стигна до самото червено месо. В момента, в който го видях, откъснах с пръсти едно парче и го хвърлих в устата си. За мен това наистина беше исторически момент. Всъщност фактът, че разкъсвах мъртвото й тяло, не беше свързан с някакво сексуално удоволствие, ето защо ми е трудно отново да посетя мястото на инцидента и да говоря за това, дори сега. Предполагам, звучи прекалено от моите уста, но в момента, в който момичето се превърна в труп, осъзнах, че съм загубил скъп приятел и за момент дори съжалих, че съм я убил. Това, което наистина исках, е да ям от живата й плът. Никой не ми вярва, но искреното ми намерение беше да ям от нея, не задължително да я убивам. И до ден днешен си мисля: “Ако само ми бе позволила да опитам вкуса й, само малко...” В случай че бяхме прекарали още една вечер заедно в разговори за семействата, нейното и моето, едва ли щях да мога да я убия. С други думи, не мога да проектирам фантазиите си върху някого, когото вече съм персонифицирал в съзнанието си. Ето защо първите, които набелязвах, винаги бяха проститутки. Имал съм много други приятелки, но никога не съм фантазирал, че ям от тях, тъй като винаги съм ги смятал за личности със собствена индивидуалност. Хората ми казват, че съм я убил от любов, но защо да убивам и да изяждам някого, когото наистина обичам?
В ума на един канибал - Исеи Сагава
448
