Обесиха невинен Светослав Миларов

Стефан Стамболов набеди публициста за атентатор

Екзекуцията трябваше да сплаши политическите противници на премиера

Покушение срещу министър-председателя Стефан Стамболов погуби невинния Светослав Миларов. Истинските атентатори избягаха в странство, а публицистът увисна на бесилото за назидание. Екзекуцията трябваше да сплаши политическите противници на премиера.

“Напразно бихме търсели между героите на най-новата българска литература друг лик тъй пленителен, който да вдъхва тая дълбока симпатия, която вдъхва мъченикът Светослав Миларов”, пише за него д-р Кръстю Кръстев.

Светослав Миларов

“Не е далеч времето, когато славното име Светослав Миларов ще стои редом с безсмъртното име Христо Ботев, въпреки онова дълбоко различие, което съществува между тия две светли и велики души," пророкува критикът.

Обесеният е трагична фигура в българската история. Съвременниците го описват като горещ патриот и непоправим идеалист. Романтикът Миларов не бил способен да стори зло, твърдят приятелите, дори и враговете му. Фантазьорството му обаче го хвърля от авантюра на авантюра, оплита го в сложни ситуации. Най-сетне без време прекъсва нишката на живота му.

Преди Освобождението Светослав Миларов (1850-1892) кръстосва Румъния, Сърбия и Босна, за да се свърже с революционната емиграция. Вместо да го поощри Любен Каравелов го подозира във вземане-даване с турския шпионаж. Съмненията се разсейват, когато османлийте хвърлят Миларов в затвора. Зад решетките пише драмата “Падането на Цариград” и дръзката статия “Двете касти и власти”. Тя е поместена в Славейковия вестник “Македония”, който заради нея е спрян от цензурата.

След Освобождението Миларов отново е трън в очите на властниците. Публицист с остро перо, той е подвеждан под отговорност по закона за печата. Няколко пъти е арестуван и интерниран.

И в най-ново време не го оставиха на мира

Поради русофилството му след Десети ноември конюнктурен автор изсипа куп хули върху него и го включи в книжката “Предатели и предателства в българската история”. “Светослав Миларов е чисто име в литературата ни!”, защити го тогава професор Дочо Леков.

Заради пустото русофилство по Стамболово време Миларов е принуден да емигрира. В Одеса замисля съзаклятие за премахване на “немския агент” от България. Хем иска да отърве отечеството от монарха, хем природата му се отвращава от всякакво насилие.

Колебае се дали с ликвидирането на Фердинанд да сложи край и на себе си. “Добре, решаваш ли се?”, пита в дневника, който води. “Решавам се!”, отвръща второто му Аз. “Безусловно, окончанелно?”, е следващият въпрос от вътрешния диалог. “Окончателно и безусловно”, потвърждава конспираторът. “Хайде сега върви спи”, слага точка на терзанията публицистът.

През юли 1889 г. на Пловдивската гара чакат Фердинанд, който обикаля княжеството. Миларов също го дебне. Седи в бюфета и за кураж пие коняк. По едно време става и потъва някъде. След пет минути се чува изстрел.

“Миларов разправя, че като бил в нужника и си закопчавал гащите, револверът, който държал в задния джоб на панталоните си, закачил се о нещо и изгърмял”, разказва очевидецът Добри Ганчев.

Съзаклятникът се мъчел с усмивка да прикрие вълнението. “Нищо повече от туй, дето чухме от устата му, не се разкри. Работата стана известна след две години, когато се разглеждаше делото по убийството на Белчева”, отбелязва Ганчев.

Какво се случва?

На 15 март 1891 г. към 8 часа вечерта Стефан Стамболов и финансовият министър Христо Белчев излизат от кафене “Панах”. Двамата са погълнати от литературен разговор, обсъждат достойнствата на книгата “Викарият от Уейкфийлд”. Охранява ги стражарят Спас Антонов.

На улица “Войнишка” (сега “Дякон Игнатий”) при една от портите на Градската градина злодеи връхлитат министрите. Чуват се два изстрела, после още един. Стамболов хуква и се шмугва в някакъв касапски дюкян. Белчев пада и издъхва на място. Обвинителния акт сочи:

“От делото се констатира по най-нагледен начин, че целта на убийците е била да убият г. Стамболова и чрез това да се постигне отдавна замишляваното от тях и техните съмишленици променение на настоящий държавен режим; но по причини чисто случайни, откритото това нападение е имало само споменатий резултат.”

Започват масови арести. В кауша са тикнати политици като Петко Каравелов и Трайко Китанчев. На Светослав Миларов му слагат прангите през юни. Никой не обръща внимание на факта, че Христо Белчев му е приятел. Той заедно със Спас Вацов е превел от хърватски на български Миларовите “Спомени от цариградските тъмници”.

Междувременно истинските атентатори бягат в Сърбия. Авторите на покушението Димитър Ризов и Кристо Ножаров минават границата и се покриват. Нашата полиция влиза в дирите им. Намесват се обаче руските тайни служби, които стоят зад заговорниците. През Румъния ги прехвърлят в Одеса, където

душегубците получават

държавни пенсии

Най-удачно е Светослав Миларов да опере пешкира, преценява Стамболов, като изпуска злодеите. Срещу 4000 лева някой си Пенчович му продава дневника на арестувания. Светослав го е поверил със заръката да го пази като очите си. Оня обаче го изтъргува.

Опасният ръкопис лепва на Миларов смъртната присъда. В същия процес на обесване са осъдени още трима невинни - Константин Попов, Тома Георгиев и Александър Карагюлев.

Палачът на Светослав Миларов се казва Алия. Призори на 15 юли 1892 г. циганинът е махмурлия. Мързи го да насапуниса въжето. С досада търкаля бурето по двора на окръжния затвор Черната джамия. Изправя го под бесилката и сяда да чака обречения.

Не е известно какво е било последното желание на Миларов. Вероятно е оставил пари за “Бог да прости” и завещал шапката си на онзи, който го закопае. След екзекуцията в София се пее песента:

Овесиха - обесиха

Светослав Миларов.

По ракия люта пиха

и му капата сложиха

на главата на гробаро.

“Ние не знаем - коментира д-р Кръстев - има ли в историята втори подобен пример: осъждане на смърт за заговори, реализирани на книга, за душевни чувства, изказани в интимни сърцеизлияния - защото Дневникът това именно съдържа и в разбирателство на делото нищо друго не се установява.”

Автор: Росен Тахов

trud.bg