В замяна, в ония години повечето владетели на Острова имат по две съпруги
Сякаш меракът по чуждото бил напуснал веднъж завинаги коронованите мъже на Англия
След Едуард III с фаворитки се сдобива чак Едуард IV, но царуванията им ги делят 100 г.
Англия загубила всичките си владения на континента с изключение на зоната около днешния град Кале
През 1403 г., Хенри IV-ти се оженил за принцесата на малкото кралство Навара в днешна Югозападна Франция
За разлика от френските крале, английските са нямали фаворитки, но това въобще не означава, че те са обичали жените по-малко. Просто не са имали нуждата, необходимостта или смелостта да превръщат поредната си любовница в институция, която в определени моменти да бъде за тях нещо повече от съпруга, не само в леглото, но също така в кралския двор и управлението на държавата.
Според историците на Острова, за английските крале техните метреси са били конкубинки, тоест наложници или жени, които живеят с владетеля като съпруги, но без сключен брак. И обратно на кралете Отсам Ламанша, английските много рядко се впускали в авантюри с омъжени жени, като са предпочитали незадомени девойки, а ако можело те да бъдат девствени - още по-добре. И раждали тези английски моми на поразия челяд на похотливците с корона, естествено докато те си падали по тях, а после се примирявали със съдбата си на отхвърлени любими, сменени от нови конкубинки.
От 1377 г. до 1461 г. на английския трон се изреждат четирима крале, но историческите архиви на Острова не пазят спомени те да са имали наложници или фаворитки. Последният крал, за когото разказахме миналата събота - Едуард III, след поболяването на съпругата му Филипа, заживял с младата си метреса Алис Перърс, която му родила три деца и го надживяла. Но следващият владетел, който е имал любовница е чак съименникът му с №4, качил се на трона през 1461 г. или над 80 години по-късно. И в промеждутъка от време между двамата, нито историците, нито зевзеците на Острова, не са констатирали, поне според наличните в мрежата документи, никаква непозволена кралска любов, никакво кръшкане, сякаш меракът по чуждото бил напуснал веднъж завинаги коронованите мъже на Англия.
Разбира се, има и историци, които през годините са търсили причините за явното затишие на влечението на английските крале през онзи прекалено дълъг период към други жени, освен към собствената. И не са открили нищо основателно - нито болести, нито еднополови забежки или пък тежки църковни клетви срещу прелюбодеянието. Все пак един-двама историци откроили няколко на пръв поглед несвойствени причини, но с потенциала да направят на пух и прах всеки височайш мерак за як свободен секс. Става дума за стреса, постоянните фронтови ангажименти и пораженията покрай прочутата 100 годишна война между Англия и Франция за половината земи от днешния Хексагон. Тя се водела с променлив успех за двете страни, но в края на краищата Англия загубила всичките си владения на континента с изключение на зоната около днешния град Кале и се оттеглила окончателно на Острова през 1453 г. И видишли ти, възкачилият се на престола само осем години по-късно Едуард IV се сдобива не с една, а с десетина пищни наложници, описани много добре от хроникьорите на времето.
Но да караме подред - приемникът на Едуард III - неговият внук Ричард II, наследява дядо си на престола през 1377 г. и на 22 януари през 1383 г. се жени за принцесата на Бохемия - Ана. Тя била дъщеря на може би най-великия император на Свещената римска империя - Карл IV, като и двамата младоженци били тийнейджъри - кралят на Англия бил на 16 години, а доведената му кралица с една година по-голяма. Владетелят изглежда я обичал много и не ѝ изневерявал, но тя не могла да му роди деца, още повече, че едва навършила 28 години, ширналата се из Европа свирепа чума я пратила в Отвъдното.
Принцесата на Бохемия - Ана
Народът я обичал много, оплакал я подобаващо, като с него тъгувал и кралят-вдовец, който от мъка изравнил със земята замъка, където обожаваната от него Ана била предала Богу дух. И се решил да се ожени отново две години по-късно - този път избраницата била дъщерята на френския крал Шарл VI - Изабел дьо Валоа, но целта на брака била преди всичко да уталожи страстите покрай проточилата се вече над половин век война между Англия и Франция и те да сключат мир. До него, разбира се, не се стигнало, тъй като конфликтът продължил още над 50 години, а тъй като Изабел станала кралица едва седем годишна, тя не родила деца на Ричард II. Още повече, че овдовяла през 1400 г., едва навършила 10 години, след като съпругът ѝ бил свален от престола и убит от неговия първи братовчед Хенри.
После Изабел се върнала във Франция, задомила се, родила си челяд, но интересното е, че косвено свидетелство за липсата на жени в кралския двор на Англия по онова време дава самият Уилям Шекспир в пиесата си “Ричард II”. Ами в драмата почти няма женски роли, двете съпруги на владетеля не се появяват, а фигурират само в диалозите като “кралицата”, драматургичният разказ пък е фокусиран върху борбата на мъжете за власт.
Хенри IV, който сваля Ричард II и заема трона му през 1399 г., бил роден като него през 1367 г. и се жени също като него два пъти. За сефте минава под венчило през 1380 г. и тъй като бил доста далеч от мисълта един ден да стане крал, булката Мери де Бохун не била от знатно европейско семейство, а дъщеря на английски граф. Тя и по-голямата ѝ сестра Елинор де Бохун били единствените наследници на огромните имоти на баща си и не случайно каката била задомена за най-малкия син на крал Едуард III - Томас Плантагенет.
Френската принцеса Катрин Дьо Валоа.
И за да придобие всичките имоти на тъста, той натиснал малката си балдъза Мария да стане монахиня, като тя наистина влязла в манастир. Но баткото на Томас - Джон Гонт Плантагенет, който бил дясната ръка на племенника си Ричард II и баща на бъдещия Хенри IV, си я харесал за снаха и я отвлякъл от Божията обител. Джон планирал бракът на единайсетгодишната Мери и тринайсетгодишния Хенри да остане неконсумиран, докато тя не навърши шестнадесет години, но замисълът му се провалил - Мери забременяла на четиринадесет години, но за съжаление пеленачето живяло само няколко дни. Ама вече навършила 16 години, тя родила бъдещия крал Хенри V, след него проплакали още трима нейни синове и две дъщери, но не доживява да стане кралица - Мери умира през 1394 г. след усложнения по време на раждането на последното ѝ момиченце - Филипа.
Почти десет години по-късно, през 1403 г., Хенри IV-ти се оженил за принцесата на малкото кралство Навара в днешна Югозападна Франция - Жана дьо Навар. От нея обаче той нямал деца, тъй като малко след брака загубил Бордо и земите около него в битка с френската войска, като изпаднал в жестока депресия с чести пристъпи на лудост. В същото време го обезобразила жестока проказа и според тогавашните католически религиозни водачи на Англия болестта му била пратена като наказание от Господ не само заради убийството на Чичард II, но и на техен виден архиепископ.
Хенри V
Когато баща му предал Богу дух, Хенри V вече бил 27-годишен мъж в разцвета на силите си и веднага започнал да готви войска, за да придобие отново загубените от таткото английски територии в днешна Франция. Тоест стогодишната война продължила с пълна сила и по време на неговото царуване, като сякаш тя не му оставила време за жени и всякакви удоволствия. Може би поради тази причина английският владетел сключил твърде късно първия си брак с френската принцеса Катрин Дьо Валоа - през 1320 година, когато той бил на 36 години, а булката на 19. Но въобще нямал време да се порадва нито на нея, нито на пръкналия се на следващата година техен единствен син и бъдещ владетел на Англия с името Хенри VI. Ами все така на бойното поле, където в интерес на истината печели почти всичките си битки с Франция, през 1421 г. кралят се разболял от дизентерия и се поминал, като оставил жена си с деветмесечно пеленаче на ръце. То било обявено веднага за крал, но било коронясано петнайсетина години по-късно, като до тогава Англия била управлявана от майка му и от най-уважавания религиозен водач на страната - католическия кардинал Бофор.
Властвалият от 1421 до 1471 г. Хенри VI /с едно прекъсване поради междуособици в двора/ бил известен със своята дълбока набожност, със срамежливата си личност и с честите пристъпи на психични заболявания. Естествено няма историк или хроникьор, който да го свързва с известна любовница или фаворитка, като в същото време едновремешното пишещо братство на Острова подчертава неговата вярност на съпругата му Маргьорит Д'Анжу, за която се жени през 1445 г.
Значи личният живот на Хенри VI не е бил скандален, а за това, че предпочитал изкуството и храма пред войната и нежния пол, говори многозначителният факт, че бил натоварил да му търси съпруга на кардинал Бофор. И за “находките” на високопоставения прелат се носят легенди, тъй като той ги търсел, намирал и после отхвърлял по една или друга причина в продължение на повече от 10 години, често ставайки за смях,. Така например през 1434 г. Бофор бил замислил да ожени още тринайсетгодишния Хенри за една от дъщерите на шотландския крал Джеймс I с цел да се сложи край на постоянните сблъсъци по границата на двете тогавашни кралства. Но доведено почти до успешен край, начинанието не успяло, тъй като Бофор се отметнал - решил, че французите са много по-опасни за сигурността на Англия от шотландците, още повече, че Стогодишната война продължавала. Така през 1435 г. той започнал преговори за женитба на Хенри с една от дъщерите на френския крал Шарл VII, но предложеният му брачен договор изисквал той да се откаже от короната, на която английският крал изглежда имал пълно право като законен внук на предишния владетел на Франция - Шарл VI. Шарл VII отказал и естествено Хенри зачеркнал проекта. След това, през 1338 г., Бофор замислил да “бракува” младия си господар с дъщерята на монарха на Свещената римска империя - Алберт II с цел да бъде сключен стратегически военен съюз срещу Франция. Този план пък бил провален, тъй като малко преди да се стигне до брачен договор, няколко феодални френски принца се съюзили срещу Шарл VII, ситуацията на Хексагона се обърнала в полза на англичаните и Хенри IV решил, че вече не му бил нужен съюз с далечната за ония времена Свещена римска империя. Да, но ходът на събитията пак сменил посока, Шарл VII продължил да царува, Хенри пък не се отказал от претенциите си за неговия трон и тогава кардинал Бофор започнал да работи по брак на краля си с дъщерята на херцога на феодалното владение Арманяк в Южна Франция - Жан IV. Той бил много силен противник на принудения да се справя отново с разбунтували се феодали Шарл VII, да, ама френският монарх смазал бунтовниците, заплашил владетеля на Арманяк, че ще покори херцогството му за броени дни и той се отказал да се сродява с навилия се да се ожени за щерката му крал на Англия. Накрая нещата взел в свои ръце набралият мощ френски крал, който предложил през 1443 г. на Хенри IV да сключи брак с неговата племенница Маргьорит Д’Анжу и станалият междувременно на 33 години владетел на Англия кандисал.
Сватбата обаче била отложена поради плъзналата епидемия от едра шарка чак за 1445 г., а първото и единствено дете на знатното семейство - Едуард, видяло бял свят през 1453 г., докато Хенри IV бил в “кататоничен ступор” или най-грубо казано с временно парализирана лицева част и закърнял говор. Злобари разправяли обаче, че детето не било негово, а на херцога на Йорк - Ричард, с когото кралицата била в “сърдечни отношения” и даже била поискала възлюбения си за регент, докато мъжът ѝ бил болен. Както и да е, но благодарение на този брак бил сложен край на Стогодишната война със споменатите огромни отстъпки на Англия и свиването ѝ на Острова. А тъй като и Хенри VI, и Маргьорит Д’Анжу обичали безкрайно науката, те основали двата и днес световно прочучи английски колежа - той “King’s College” в Лондон, а тя - “Queen’s College” в Оксфорд. Но плах, нерешителен и болнав владетел, който даже позволил след Стогодишната война да избухне гражданска война в Англия заради претенциите за короната на два знатни родове с неговата кръв, през 1461 г. Хенри VI бил свален от власт от неговия племенник Едуард и заточен в замък. А той - Едуард IV, обичал безкрайно жените и освен, че се оженил, при това кой знае защо тайно, имал поне десетина наложници, като в британските архиви са останали имената на две от тях, дарили го със синове - Елизабет Люси и Джейн Шор. И най-вероятно заради пословичната си мъжественост, проявявана навсякъде, от нежния до горещия фронт, той бил обожаван от поданиците си не само като смел воин и човек на реда и закона, но и като способен, грижовен и мъдър държавник, носела се и славата му на изключително находчив бизнесмен. Чак до 1483 г., когато Едуард IV се поболял и починал в леглото си - съдба, която не била спохождала владетелите на Англия от десетилетия.
Автор: Румен Михайлов
trud.bg
