Достатъчно е хората веднъж да усвоят невярно мнение, веднъж да го признаят за несъмнена истина – и тогава е невъзможно повече да ги разубедиш, както е невъзможно да се пише четливо върху изпоцапана хартия.
Томас Хобс (1588–1679 г.) – английски философ-материалист
Новина! Новина-а-а!!! ... Неоновите светлини на ерзац демокрацията у нас вероятно ще ни облъчват още по-силно. От конвейера на имитационните предложения за разширяване на правомощията на суверена в управлението на държавата изскочи нов продукт – намаление на необходимия минимум гласоподаватели за иницииране на национален референдум – от половин милион на 400 000. Както и процесуално улеснение на изискванията за провеждане на допитването.
Какъв невероятен абсурд! Но е факт! ... Ние, българският суверен, в първата четвъртина на 21-и век, се намираме там – по отношение на гражданските ни права – където са били французите през далечната 1879 г. Тогава през месец юли, когато в Народното събрание била обсъждана Декларацията на правата, която била замислена да предхожда приемането на нова конституция на Франция, бил зададен съвсем нериторичният въпрос: „Защо да водим хората на върха на планината и да им показваме целия обхват на техните права, когато ще сме принудени да ги свалим оттам, да определим граница и да ги върнем в реалния свят, където ще срещат препятствия на всяка крачка?“
Точно тази е ситуацията понастоящем с правата на българските граждани. Още чл. 1, ал. 2 на действащата конституция „завежда хората на върха на планината“, като постановява, че „цялата държавна власт произтича от народа и се осъществява от него непосредствено ...“. Но после основният закон веднага ги сваля от върха, за да не би да се опиянят от безкрайния простор на своите права като суверен и като малчугани в детската градина – че какво друго са?! – да направят куп пакости. Затова и тази същата втора алинея на член първи на българската конституция определя наличието на граница в правата за управление на суверена, като въвежда „органи за управление“.
Новият вариант от 5 март 2014 г. на Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление (ЗПУГ), чрез своя член 9, ал. 2, подробно и изчерпателно нормира обезвластяването на суверена като субект, а именно:
Ал. 2. Чрез национален референдум не могат да се решават въпроси:
1. от компетентността на Великото Народно събрание;
2. по чл. 84, т. 4, 6, 7, 8, 10, 12, 16 и 17, чл. 91, 91а, чл. 103, ал. 2, чл. 130, ал. 3, чл. 132а и чл. 147, ал. 1 от Конституцията;
3. за размера на данъците, таксите и трудовите и осигурителните плащания и вноски;
4. на държавния бюджет;
5. на правилата на вътрешната организация и дейност на Народното събрание.
Ограниченията, които следват от чл. 9, ал. 2, т. 1, обхващат изброеното в чл. 158 на сега действащата конституция, а именно:
Чл. 158. Великото Народно събрание:
1. приема нова Конституция;
2. решава въпроси за изменение на територията на Република България и ратифицира международни договори, предвиждащи такива изменения;
3. решава въпросите за промени във формата на държавно устройство и на държавно управление;
4. решава въпросите за изменение и допълнение на глава девета от Конституцията.
От друга страна, изброените в чл. 9, ал. 2, т. 2 на ЗПУГ правомощия по чл. 84, т. 4, 6, 7, 8, 10, 12, 16 и 17, чл. 91, 91а от Конституцията са от компетентността на Народното събрание – насрочване на избори за президент на републиката, избиране и освобождаване на министър-председателя и на Министерския съвет и персонални структурни промени в правителството, избиране и освобождаване на ръководителите на БНБ и на други институции, определени със закон, решаване на въпросите за обявяване на война и сключване на мир, обявяване на военно или друго извънредно положение върху цялата територия на страната или върху част от нея, изслушване и приемане на годишните доклади на ВКС, на ВАС и на главния прокурор за прилагането на закона и за дейността на съдилищата, прокуратурата и разследващите органи, които изцяло или частично се избират от Народното събрание, когато това е предвидено в закон, избор на членове на Сметната палата и на омбудсман.
Стигна ли суверенът до границата на ограниченията в своите права? Съвсем не! ... Остава ограничението в правомощията му по отношение на разпоредбата по чл. 103, ал. 2 от Конституцията, която урежда повдигането на обвинение пред Конституционния съд срещу президента и вицепрезидента за държавна измяна и нарушение на Конституцията. Също не му се дават правомощия да действа чрез референдум по чл. 130, ал. 3, чл. 132а и чл. 147, ал. 1, посредством които се урежда избирането на членове на ВСС, на Инспектората към ВВС и на Конституционния съд.
Обезвластяването е извършено компетентно и систематично, като на суверена му е оставена възможността да участва в бутафорията – на негови разноски – наричана избори, алфата и омегата на представителната демокрация. Че тук-там по света действа хибридната демокрация – е, тази тема е табу за обсъждане в българския парламент.
Кое е основното предимство на хибридната демокрация пред представителната й форма? Като състояща се от два компонента – пряката и представителната демокрация, хибридната демокрация дава възможност за пълно използване на механизма на делиберативното решаване на проблемите – тоест на съвещателен подход, с участието на самия суверен, от една страна, а, от друга страна, комплексна форма на контрол върху лицата, на които суверенът е делегирал властови ресурс.
Въвеждането на хибридната демокрация – тоест на съчетаването на пряката и представителната демокрация, като бъде използван и най-добрия чуждестранен опит, може да бъде извършено по законодателен път в рамките на сега действащата конституция, по отношение на всички ограничения, изброени в чл. 9, ал. 2, 3, 4 и 5 на ЗПУГ.
Колкото се отнася до основния проблем за повишаване на относителната тежест на суверена в реалното държавно управление, тоест до осигуряване на прякото му участие в промени на Конституцията, без да са валидни ограниченията, дадени в чл. 158 на сега действащата Конституция, това е възможно по законодателен път единствено след свикване на Велико Народно събрание, което да има за задача да внесе промяна в сега действащия основен закон, като премахне изцяло неговата глава девета, а вместо сегашните му членове бъдат приети нови, съгласно които промени в Конституцията се извършват само след одобрение на референдум, като негови инициатори могат да бъдат определен брой народни представители или определен брой граждани с избирателни права, представени чрез инициативен комитет. Необходимият минимум от подписи на граждани с избирателни права за свикване на референдум е целесъобразно да бъде съобразен с чуждестранната практика, включително Швейцария.
В алпийската държава, при население с численост дори малко по-голяма от това у нас, през септември 1977 г. било повишено изискването за минимално необходимия брой граждани, които могат да предложат народни инициативи, тъй като поради естественият прираст на населението общият брой на избирателите се бил увеличил, а от друга страна, през 1971 г. били предоставени политически права на жените, вследствие на което той бил определен на 100 000 за пълна или частична промяна на конституцията и 50 000 за приемането на нов или промяна на действащ федерален закон.
Въпреки че беше намален действащият минимум от 500 000 избирателя за иницииране на референдум на 400 000, то той пак е 4 пъти по-висок от този в Швейцария, като освен това остават валидни всички изброени ограничения в темата за всенародно допитване по отношение на редица членове на понастоящем действащия в България основен закон.
Най-важната разлика обаче всъщност е обстоятелството, че у нас промяна в конституцията се извършва или от обикновено Народно събрание или – за определени текстове от основния закон – само от Велико Народно събрание, тоест без прякото участие на българските граждани. Докато Федералното събрание на Швейцария може само да предложи за промяна на конституцията контрапроект по същия въпрос, по който има народна инициатива за референдум, и следователно няма право самостоятелно да внася промени в основния закон.
Изискването за провеждането на задължителни референдуми за ревизия на федералната конституция било въведено за първи път във федералната конституция на Швейцария от 1948 г. Това можело да става по инициатива на Федералното събрание или по искане (народна инициатива) на най-малко 50 хиляди граждани с избирателни права.
Ето разликата между слънчевата светлина на народния суверенитет и неоновото лъчение на ерзац демокрация – нейното ограничение единствено в представителната й форма. Което в първата четвъртина на нашия век е вече като пътешествие с талига до Луната и обратно.
* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България
