„Живеем трудно, но красиво. А по-добре трудно, но красиво, отколкото трудно, но грозно. Радвам се на обикновените човешки неща, на дребните житейски радости. Изгревът и залезът ме правят щастлив, а не правителствените отличия“, споделя преди години Борис Христов, когато отказа поредно държавно признание. Вероятно би го потвърдил и сега, вече на 80 и все така в своя духовен оазис – родопското село Лещен, продължавайки да бъде най-неговорещият творец в българския арт пейзаж.
Той не наруши обета си дори за юбилея, който провокира вълна от положителни емоции и пожелания в социалните мрежи. Защото и без да се включва в говорилнята на социалния хаос и да коментира безумията на политическия елит, големият поет е от единиците безпощадни съдници на нравите и морала в страната през последния половин век. Неговото мълчание е категорично и безапелационно отричане на българския модел. Някои от събратята му по перо и по убеждения също загърбиха суетата и се оттеглиха в лоното на природата, недосегаеми за наглостта, глупостта и отчуждението, владеещи столицата и големите градове. И Георги Мишев, и Стефан Цанев предпочитат да останат далеч от софийското лицемерие, а преди да си отиде, Георги Данаилов почти се беше барикадирал в Ковачевица, на 15 минути път от Лещен. През комунизма наричаха подобни избори „вътрешно дисидентство“. Явно е, че не сме се придвижили кой знае колко напред в демокрацията. Може би това би казал и самият Борис Христов, ако някой го запита защо в Лещен все така няма вода, а той все пак отговори. Едва ли заради битовизмите големият поет окончателно се дистанцира от социума в средата на 90-те години. Когато го канят да се кандидатира за вицепрезидент на Желю Желев, обяснява на архитектите в конюнктурата на прехода, че държи да запази своята независимост извън политиката. Въпреки че точно тогава, при старта на така наречения преход, когато атмосферата беше просмукана от безсилието на сринатите авторитети, личността на поета генерираше митове.
От този момент нататък публичните му изяви се броят върху пръстите на едната ръка. На 30 ноември 2000 година лично получава голямата награда за литература на Софийския университет „Свети Климент Охридски“. На 29 май 2009 година е в Античния театър, за да приеме Орфеевия венец, връчван от фестивала „Пловдив чете“, а петте хиляди лева към него Борис Христов предоставя на талантливо дете. Затова пък през 2010 отказва орден „Св. св. Кирил и Методий“, първа степен, който Министерският съвет му отрежда за особено големи заслуги в културата и изкуството. В открито писмо казва, че е научил за всичко това от медиите, но още преди 10 ноември е решил да отхвърля подобни жестове на институциите, без значение коя политическа партия управлява страната.
Този аргумент логично се вписва във философията на обявения за най-енигматичен жив автор в съвременната ни литература, чиито представи за достойнство и мисия се разминават с тези на много от колегите му във висшата номенклатура. Но Борис Христов видимо не трупа капитал от това. Не само изключително рядко напуска Лещен, но рязко отбива всякакво медийно любопитство. Обречените опити на репортери да се доберат до него за интервю стават все по-редки. Въпреки че в миналото често работи и като журналист, въобще не е склонен на компромиси с представители на гилдията. Публичното пространство, наситено с фалш, отдавна не го изкушава. Неговият единствен и най-верен спътник е съпругата му, художничката Дарина. Синът им Мартин, естествено, върви по своя път, а любимото им куче Димчо вече е в отвъдното.
Едва ли някой някога е очаквал Борис Христов да обяснява принципите и поведението си. Всичко, каквото има да каже за собствената си личност, може да бъде открито в поезията му, изпълнена със силни библейско-притчови мотиви. В „Христова възраст“ поетът признава:
Аз не познавам друг човек направен
така набързо – с толкова конци окърпен.
Дете на ангели, откърмено от дявол,
аз не познавам друг човек така объркан.
На 8 бърка тухли и пасе коне,
на 11 чисти пещи в завод „Ленин“
Тромпетът и красотата на Струма го спасяват от мизерията на бита
Борис Христов е най-малкото дете в семейството на крайно бедните Кирил и Ирина Христови от село Крапец. Трагедиите бележат живота му от малък. Баща му е миньор, който загива, затрупан под тонове пръст. Не могат да се простят с него, докарват останките му в затворен ковчег. Умират и двете сестри на Борис. С брат си Лазар остават единствената опора на майка си, млада вдовица, принудена да отиде в същата тази мина – гробница на съпруга й. Вечер сече дърва наравно с мъжете, а в тъмни зори размахва сърп на нивата. Когато селото им се превръща в дъно на язовир „Студена“, жителите му са изселени в пернишкия квартал „Изток“. Преди това ги принуждават да извършат още деяния, заради които кръв капе от сърцата им – да отведат кравите и овцете на заколение, да се простят с малката църква, в която са посрещали празниците и са се сбогували с мъртвите. Когато Борис и майка му отиват на гробището, за да приберат мощите на мъртвия му баща, там вече рият огромни багери, а в разритото свлачище се виждат кости и черепи. Тленните останки на Кирил Христов остават завинаги под водата.
След много години Борис Христов ще каже в повестта „Спомени за хора, камъни и риби“, че от вършилото на двора в Лещен го гледа камъкът, който някой ден ще бъде повишен в сан „надгробен“. Но тогава, в края на 50-те години, майка му Ирина е назначена за кранистка в завод „Ленин“ в Перник, където ще работи през следващите две десетилетия.
Докато Лазар заляга над учебниците, Борис предпочита да се наслаждава на красивата природа край Струма, която го зарежда с друг тип усещания и блянове за различна действителност, въпреки че още на тази крехка възраст няма страх от какъвто и да било труд. Едва на осем започва да помага на семейния бюджет – във всяка свободна минута и дори по време на ваканциите. С негов приятел бъркат тухли по осем часа на ден за лев и половина. Карат ги да направят още една смяна, докато Борис не донася будилник, който да звъни в точното време за приключване на експлоатацията. Истински капитализъм – а уж вече е настанал социализмът. Бъдещият виртуоз на лириката организира приятелите си и по тъмно чупят до една вече направените от тях тухли. Бунтар е от малък, не понася неправдите. Работодателят гузно се усеща, че хлапетата ще направят беля, и обяснява пред майката на Борис, че иска мир, подпечатан с издължените пари за допълнителните часове.
Сред другите „бизнеси“ на Борис са няколко съседски коня, които пасе, а на 11 майка му го „урежда“ да чисти пещи в металургичния комбинат с третата смяна. На 15 години момчето категорично доказва на себе си, че животът може да има и по-човешка версия. Печели с тромпета си. Любимият му инструмент никак не е евтин, но Ирина е отделила пари, за да достави радост на сина си сред мизерията на битието им. Борис свири в оркестри на ресторанти в Брезник и Перник. Някъде тогава пише и първото си стихотворение. След казармата се връща в Перник, където успява да си намери работа в местна многотиражка. После го приемат да следва българска филология в университета на Велико Търново „Св. св. Кирил и Методий“.
„След изтерзаното и изстрадано детство, на 20 беше оформен поет и личност, определена категорично“, спомня си колежката му Надежда Стамболиева, която е първата, посветила му очерк – в изданието на „Народна младеж“ „Този свят е и мой“, когато той е все още абсолютно неизвестен. „Пишеше стихове, не ги печатаха. Да създава добра поезия бе просто негово качество. Пишеше скромно, непретенциозно, тъй както един „послушник неподстриган помита пода в храма на изкуството“. Патилата си той разказваше с много хумор и будеше смях и всяка несгода, дори най-жестоката, добиваше в разказа му характер на весела случка, фриволно поднесена, тъй картинна, че се помнеше после години наред“, връща живописно лентата Надежда Стамболиева, с която са състуденти във Велико Търново.
През четирите години в старопрестолния град Борис Христов списва студентския седмичник. Вече с диплома, се връща в Перник, за да преподава на работници във вечерен техникум. От началото на 70-те години е редактор на списанието „Комсомолски живот“. 11 години след първото си стихотворение не публикува нито ред. След Пражката пролет настъпва стагнация, а Борис Христов вече е в полезрението на Държавна сигурност.
„Вечерен тромпет“ се ражда в кръчмата на писателите
Иван Цанев насърчава дебютанта да напише програмно стихотворение за първата си самостоятелна книга
Стихове на Борис Христов за първи път „официално“ се появяват в последната за 1974 година книжка на списание „Пламък“. След продължително предлагане на самостоятелен ръкопис и чакане на редакторско благоволение, в средата на 70-те години той дебютира с цикъла от 15 стихотворения „На седмия ден“ в сборника „Трима млади поети“. Сред отхвърлените му строфи има и посветени на Луис Армстронг, явно името на великия джаз музикант не говори каквото трябва на домораслите цензори. Паруш Парушев и Екатерина Томова са другите двама в томчето. Този тип издания, окачествени иронично в писателския фолклор на социализма като „братски могили“, остават дълго на мода. Те в някаква степен „затварят устата“ на недоволните, на онези, които нямат пряк и бърз достъп до свещените кабинети на номенклатурата. Критикът Атанас Свиленов, който също е от сърдитите млади интелектуалци, не се колебае в оценката – Борис Христов е най-ярка фигура сред тримата новобранци. Затова никой не е учуден от мащабния републикански успех на първата му самостоятелна книга – „Вечерен тромпет“. Дадена в печатницата на варненското издателство „Георги Бакалов“ на 25 януари 1977, тя излиза само четири месеца след това, на 25 май. Тиражът й е 1110. Съдържа 25 стихотворения, като седем от тях са от „На седмия ден“.
Друг известен в онези години критик, Марин Георгиев, разказва, че заглавието „Вечерен тромпет“ се ражда в ресторанта на писателите на столичната улица „Ангел Кънчев“ 5. Между две питиета Иван Цанев убеждава Борис Христов да напише специално стихотворение към вече събрания ръкопис. Въпросното програмно произведение е „Вечерен тромпет“. „Стихосбирката се възприема като изключително явление, но и като опасно изключение на фона на тогавашната идеологизация и нормативен диктат в литературата. Създавайки собствен свят, метафорично наситен и несводим към каквито и да било клиширани образци, стиховете на Борис Христов възвръщат критерия за нравствен максимализъм и стойността на индивидуалното присъствие в цялостния поетичен контекст“, четем в Речника на българската литература.
Най-еуфорични са дисидентите в арт общността и не само. Изданието е съвсем легално, но търсенето надминава многократно предлагането – печатат стиховете на машина под индиго и ги разпространяват в гимназиите, сякаш става дума за забранени текстове. Тиражът е изкупен светкавично, преписват думите на ръка, въпреки че зли езици прогнозират мимолетна слава на автора им. Радой Ралин препоръчва: „Непременно притежавайте тези стихове! Книжка, все едно, няма да си купите. От библиотеките трудно ще ви я намерят – къде 5000 библиотеки са се вредили при 1000 тираж? Тогава си вземете една тетрадка с 50 страници и си я препишете тази стихосбирка. Тази съвсем тъничка книжка побира болките, обречените проблеми, предчувствията и мъдрата устойчивост на една народна участ. Поетът просто те превзема. Откога ни се четеше такъв поет!“.
Дори идеолозите в жанра не могат да отрекат, че Борис Христов буди заспалите, за да размърдат блатото, в което тъне българската история. Дори Младен Исаев, чиято най-голяма заслуга към националната литература е, че спасява предсмъртните стихове на съкилийника си Никола Вапцаров, е в огромен възторг. Борис Христов е приет за член на Съюза на писателите, а на конференцията, посветена на младите творци, името му е сред големите надежди. От трибуната й най-авторитетният тогава и одобряван от властта критик Пантелей Зарев обявява Калин Донков и Борис Христов за лидери на своята генерация, а Здравко Петров пише, че очаква авторът на „Вечерен тромпет“ да се нареди до Елисавета Багряна, Георги Джагаров и Павел Матев.
Борис Христов обаче продължава да си „позволява“ стихове като „Самолетът закъснява“ – метафора на обреченото българско очакване и неслучване. „През 70-те и 80-те години, когато четяхме стиховете на Борис Христов, нямахме никакви съмнения коя е стената, пред която се възправя поетът, кое е летището, на което самолетът закъснява, символ на какво е бръсначът, който свети над главите на тези, които разговарят с бръснаря, кой е човекът с жезъла и кои са щастливите гълъби с тяхното общо корито“, пише Едвин Сугарев.
„Вечерен тромпет“ дочаква и второ издание през 1979 година в тираж от 3200 копия, нечувана и невиждана бройка за онова време. Поетът се сдобива и с правото на богопомазаните да бъде изпратен на курс по английски в прословутата в онези години школа в Банкя и на международен семинар в Щатите. По-късно ще изнася авторски рецитали в Америка и Европа, стига и до Индия.
За Борис Христов най-важното тогава е, че пътят към втората му стихосбирка е открит – „Честен кръст“ излиза през 1982. Едвин Сугарев я преписва буква по буква – от първата до последната, тъй като книгата изчезва мълниеносно от книжарниците. „Тази поезия беше важна за мен – както бяха важни слънцето и въздухът. Тя доказваше, че може да се пише, мисли и чувства много по-различно, отколкото това ставаше в литературната плява и партийната книжнина, представяна по това време като литература“, казва той в изследването си „Вик в тишината“. „Ще си призная и един грях: първата му книга „Вечерен тромпет“ пък просто откраднах от Софийската градска библиотека, като с удоволствие платих цената й в петорен размер. Сега това ми изглежда непростимо, но тогава не ми изглеждаше така“. Покрай анализите на посланията, Сугарев не пропуска да отбележи, че досието на Борис Христов в службите е дебело почти колкото Светото писание и логично, в живота му рядко нещо се случва безпроблемно. Въпреки това творбите му са живата опозиция и алтернатива на властващия соцреализъм. Те утвърждават терзанията и достойнството на „самотния човек“ и „човека от ъгъла“ в тоталитарната реалност. Главният герой е заложник на тъгата и отчаянието, младежът от „забутаната провинция“ пита какво да прави със себе си. „Поетът е оголена, подвижна рана, поезията е страдание и вик сред океана“, не се колебае Борис Христов. „Обречен е на съмненията и дълга си, но и на носталгията по „спасителния бряг“ извън познанието“, казва Божидар Кунчев.
Не са много тези, които през 1982 година веднага разбират, че Борис Христов с „Честен кръст“ се отдръпва от лириката. Те някак не обръщат достатъчно сериозно внимание на изреченото от него „довиждане, придворно суетене и гладиаторски борби на поетическата сцена“. Донякъде е изтощен от „напразните опити на Словото да събере човечеството на една трапеза“. Лирическият герой на „Честен кръст“ директно обявява: „Няма да играя играта!“, „Затварям ви за думите, уши. Резето спускам“, казва Борис Христов, който не иска в „хленчене и мъдрословия угодни напразно да се споменава името господне“.
От 1973 до 1981 година Борис Христов е сценарист и редактор в студията за игрални филми „Бояна“, работи и в литературния алманах „Струма“, от 1992 е в списание „Феникс“. След романа „Бащата на яйцето“ продължава в прозата с повестите „Сляпото куче“, „Долината на обувките“ и „Смъртни петна“, с книгите с тристишия „Думи и графити“ с художник Яна Левиева, с „Думи върху други думи“ в тандем с Анри Кулев, с „Черни букви върху черен лист“, с митографиите „Каменна книга“, „Книга на мълчанието“, „Книга от заглавия“, „Камък и слово“, със „Спомени за хора, камъни и риби“, „Стълб от прах. Избрано“, „Салонът на природата“ с дует с Милко Божков. Работи по антологии със стихове, разкази, народни устни писмена, по смятания за мистификация през XIX век епос на българо-мохамеданите от Западните Родопи сборник „Веда Словена“, редактор е на книги с творби на Вазов и Яворов. Сценариите му за игрални, документални и анимационни филми, сред които са „Корабът“ (1980), „Смъртта на заека“ (1982), „Сънувам музика“ (1983), „Лабиринти“ (1984), признати едва след 1989 г. 1991 е годината на „Крилете на вестителя“ с избрани от него собствени стихове, преведена на английски. Четат го на още на немски, руски, италиански, хинди. Произведенията му са във фокуса на дискусии, доклади и дипломни работи още от края на 70-те, но първото самостоятелно изследване върху творчеството му е монографията „Смърт не може да има. В лирическия свят на Борис Христов“ на Иван Станков от 1996 г.
Галерията и джемсешъните
на Христови са от големите
атракции в Лещен
Жена му рисува живопис, той снима глухарчета, дълбае камъни със свредел и свири
Една от големите атракции в Лещен е галерията на Борис и Дарина Христови, чиято стъклена стена разкрива неописуема гледка към Пирин и долината на Места. Преди десетилетия съпрузите ремонтират някогашна плевня, в която във времето редят картини на Дарина, на приятели, сред които са Милко Божков, Захари Каменов и други съвременни художници. Дървени скулптури от вековни дънери отвеждат в друго измерение. Пластиките и съдовете за бита най-често са измайсторени от Христо Йотов. Изделия от камък и фотографии пък носят подписа на самия Борис Христов. Той събира изумителните цветни камъни от поречието на Места, сякаш имайки жизнена необходимост да попие тяхната мъдрост. Дълбае ги със свредел, за да ги превърне в свещници. Снима природата като никой друг – глухарчетата са сред любимите му обекти. Атмосферата в галерията е извън конкретното време и пространство, там изкуството открива смисъла.
В миналото най-големите късметлии са натискали звънеца и са посрещани от самия Борис Христов. Някои от тях си спомнят, че е бил достатъчно любезен, за да ги остави да разгледат и дори да разменят по няколко реплики – особено ако си купят картина или стихосбирка. Или ако заговорят за джаз, другата огромна страст на Борис Христов. Но по-често поетът се крие от търсачите на сензации, които биха искали да се снимат с него, дочули, че е непристъпен. В подобни дни Дарина отваря вратата и развежда гостите.
Дистанцията от така наречения литературен „каймак“ не спира Борис Христов да събира меломани като него и дори да свири на тромпета си. Защото въпреки славата на недостъпен и необщителен той не е някакъв странен отшелник, който се уповава само на Бога в синевата над Лещен. Притежава безподобна колекция с дискове от цял свят. Дори е трудно да се изчисли дали е успял да изслуша всеки от тях докрай. Често с приятели изнасят импровизирани концерти. Борис и Дарина Христови имат даже малък амфитеатър в просторния си двор, чийто естествен фон отново е Пирин. Там свирят Милчо Левиев, Росен Захариев, Биляна Вучкова, Ага Дзюбак, пее Вики Алмазиду. Джемсешън на открито в красивия двор на Борис Христов е от събитията в планината. А легендата е, че синигерите кълват зрънца от дланите на поета.
Събратя в бохемството и във владенията на музите пък споделят, че една вечер в кръчмата на Лещен, където всеки изявява артистичните си дарби, Борис Христов влиза с цял наръч тамбури, свирки, дудуци, тромбони, малки чинели и „други чудесии“. Започва да пее и да свири, докато увлича цялата общност. Неслучайно писателят е от първооткривателите на Иво Папазов. Специално за Ибряма пише и сценария за прекрасния документален филм „Сънувам музика“. „Душата на музиканта никога не почива“, споделя корифеят на кларинета. На поета – също. Затова Борис Христов е влюбен в невероятното съчетание от фолклор и джаз в мелодиите на Ибряма, в лекотата, с която той говори за изкуството си, за изпълненията по сватбите, празниците и панаирите.
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg
Албена Атанасова
