Стоичков: Дядо Коледа вече не е боклук, днес не плача

Във връзка с 30-годишнината от „Златната топка“ на Христо Стоичков ви предлагаме интервюто му за „Франс Футбол“ тогава.

Този път Христо не плака. Просто погледна като дете към “Златната топка”. Секунда като вечност. После я взе в ръцете си и я прегърна. В този момент бе сам на света. Сам в своя свят. Накрая се усмихна. Сълзите от 1992 г. са забравени и Христо българинът, Христо голмайсторът на Барселона говори. Гмурнал се без кислород в царството на своите мечти, той е без маска.

(Сядаме на маса в голям хотел в Барселона. Стоичков иска да преместим “Златната топка”.)
“Не искам да я изпускам от очи. Нали разбираш, че съм най-щастливият човек на света.”

- И това се вижда...
- Как да ти кажа... Бях обсебен от тази топка. Това е наградата за 14 години работа. Но и преди мислех за нея.

- Преди?
- Дори преди да реша, че футболът ще бъде моя професия.

- Кога?
- Първият ми спомен е от победата на Кийгън през 1978 г. Бях само на 12 години и си казах, че “Златната топка” е създадена за мен. Аз - едно дете от Пловдив.

- Защо?
- Може би защото още тогава разбрах, не няма по-голямо признание. “Златната топка” е като индивидуална титла от световно първенство. Може ли някой играч да мечтае за по-голяма отплата?

- Но футболът все пак е колективен спорт.
- Разбира се. Знам какво дължа на моите съотборници. На тези в ЦСКА, на тези в националния отбор на България и на тези в Барса. Всички са ми помогнали. Без тях нямаше да има какво да доказвам и щях да съм нищо. Но когато съм равен, поне като награда, с Ди Стефано или Платини, е усещане, което е невъзможно да споделя.

- Дори и когато си спечелил 9 поредни титли (5 с ЦСКА и 4 с Барселона) и КЕШ...
- Човече! Това е “Златната топка”! Преди да пристигна в “Барселона”, си бях поставил 3 цели - да спечеля титлата в първенството, купата на европейските шампиони и да държа “Златната топка” в ръцете си.

- Значи кръгът се затвори.
- Ако твърдите подобно нещо, значи слабо ме познавате. Имам други цели и ще имам винаги.

- Какви?
- Нова титла, десетата ми поред. Да се класирам с България на европейското през 1996 г., защото никога не съм играл във финали, и...

- И...
- Да спечеля втора “Златна топка”, разбира се.

- Значи никога няма да се задоволите с постигнатото?
- Никога. Аз съм боец и обичам победите толкова, колкото и вчера. Победата дава смисъл на моите действия и на работата ми всеки ден. Извън парите и популярността това е единствената истинска отплата за нас, спортистите.

- Това ли е мотивацията ви?

- Това винаги ми е позволявало да продължавам напред. Такъв съм от млад. Футболът се превърна в моя професия, но остава и моя страст. Може би това е причината да казват, че имам характер.

- Предимно говорят, че имате лош характер...
- Всеки говори каквото си иска. Вярно е, че се бунтувам, говоря, но никога не съм бил груб и никога не съм направил нарочно лошо на някого. Това не е ли най-важното?

- Все пак трябва да признаете, че поведението ви понякога дразни. И точно лошата ви страна бе причината да не вземете “Златната топка” преди 2 години и тя да отиде при винаги безупречния и добър Ван Бастен.
- Преди две години бях по-млад, по-неопитен, не толкова зрял. Това е минало.

- Да разбираме ли, че сте анализирали грешките си и сте работили, за да промените имиджа си?
- Не съм се променил. По-скоро другите гледат на мен по различен начин. Въпреки че бях обсебен от желанието да спечеля тази награда, никога не съм се опитвал да го постигна, без да бъда такъв, какъвто съм.

- Тази цел не наложи ли промени в играта ви?
- На терена винаги съм се поставял в услуга на колектива. Никога не съм се опитвал да блестя за сметка на моите съотборници. Но всички подобни истории за моята личност само ме карат да се смея.

- Защо?
- Ами, смятате ли, че Ди Стефано, Кройф, Платини или Марадона са хора без характер? Понякога с лош характер. Не познавам нито един голям футболист, на когото липсва характер. Нито един!

- Преди две години обявихте Дядо Коледа за боклук и плакахте...
- Вече не е. Днес не плача. Това е положението.

- Няма дори и сълзи на радост?
- Преди две години почувствах загубата си като огромна несправедливост. Разликата в точките бе толкова малка. Тогава Ван Бастен не заслужаваше да спечели. Не бе справедливо да му връчат моята топка само защото някои хора не ме харесваха. Загубата ми не бе на терена и Марко не спечели на игрището. Щях да приема, ако някой друг ме бе победил, защото умея да признавам качествата на останалите, но не и този Ван Бастен от 1992 г. Но най-после...

- Да...
- Справедливостта победи. Преди 2 години плаках, защото ненавиждам несправедливостта във всичките ѝ форми. И днес не плача точно защото съществува справедливост, въпреки че съм луд от щастие. Няма нищо по-нормално от справедливостта.

- След загубата от Милан на финала за КЕШ не се ли страхувахте, че обектът на вашите мечти пак ще отлети?
- Не! По-скоро бях спокоен. Финалът в Атина бе през май. Знаех, че предстоят световно първенство и още много мачове. И знаех, че гласуването е през декември. През 1992 г. победата на Барселона за КЕШ не повлия на избора. Защо тогава нашата загуба да натежи?

- Защото Малдини спечели купата, а после игра и финал на световното.
- За да спечели защитник, трябва наистина да е над всички останали. Погледнете победителите - само Бекенбауер и никой друг. Дори и като защитник той допринесе нещо за развитието на футбола. Но това е рядкост. По принцип нападателите или атакуващите полузащитници раздвижват играта, осигуряват спектакъла и карат хората да мечтаят. И е логично това върховно признание да е за тях.

- Както и не е логично вашият съотборник Роналд Куман да не получи нито един глас.
- Това е неразбираемо, защото Роналд редовно участва в атака за “Барселона”. Освен това е страхотен голмайстор. И да не ми говорят, че вкарва само от свободни удари или дузпи, защото да отбележиш гол от каквато и да е ситуация, не е лесно.

- За да успее, един защитник ще трябва да “угаси” Стоичков...
- Да, но това е невъзможно. Освен ако не започне да прави нарушения, но това едва ли ще остане незабелязано от съответните хора. (Откровено се подиграва.) Искате ли доказателство?

- Не се засягайте.
- Спомняте ли си Франция - България? Да, спомняте си. Никога не съм бил толкова добре пазен като онази вечер. Опитах всичко, но Десаи бе навсякъде и ме надиграваше, без да прави нарушения. Той четеше играта по-добре и по-бързо и винаги ме изпреварваше.

- Нямате навика да правите подобни комплименти.
- Казвам само истината. След втория гол на Костадинов взех топката в ръцете си, за да видя от какво е направена. За щастие, спечелихме, а вие добре го знаете.

- Сред носителите на трофея от играчи на Барселона наследявате не кого да е, а Йохан Кройф. Нарочно ли не го споменахте заедно с Ди Стефано и Платини?
- Не, разбира се. Но нямам спомени за Кройф като играч освен от световното в Германия. Преди това съм бил прекалено малък.

 - А как стоят нещата с Ди Стефано?
- Исках да спомена някои от предишните големи, това е. Можех да говоря и за Паоло Роси.

- А Платини...
- Той е човекът, за когото най-много съм си мислил. Младите си намират идоли. А той можеше всичко - да вкарва, да дава решителни пасове. Всичко.

- Като Кройф?
- Не очаквай да кажа, че единият е бил по-добър от другия. Подобни сравнения са смешни, защото не отчитат развитието на играта. Как да сравниш Ди Стефано с Кройф или Пеле с Платини? Невъзможно е. Всеки е бил най-добър за своето време. Като Марадона от края на 80-те до днес... Зад Марадона, когото хората познават, се крие изключителен човек. Приятел. Истински приятел. Когато обявиха за проблема с него на световното, прекарах най-тежките 24 часа на първенството. Непрекъснато се опитвах да го намеря по телефона, но не успях. Исках просто да му покажа, че ми е приятел, да го подкрепя. Чувствах се зле - най-вече заради него. За щастие, успях да се свържа с Клаудия, съпругата му.

- Вие сте верен приятел.
- Напълно. Нямам нужда да играя роля в живота. Винаги съм такъв, какъвто съм.

- Да се върнем на Кройф. Само от уважение към треньора ви ли сте толкова сдържан по негов адрес?
- За Кройф ще кажа две неща - уважавам го като голям бивш играч и като треньор на Барселона. Но извън терена мисля, че мога да го нарека приятел. Да, приятел.

- И най-важен човек в кариерата ви.
- Всичките ми треньори са важни. От първия, с когото тренирах атлетика, до Кройф.

- Атлетика?
- Ами да. Въпреки че у дома играехме футбол и баща ми бе вратар в Пловдив, започнах с атлетика.

- Защо?
- Просто защото в училището ме насочиха. Но след 3 години избрах футбола.

- Ей така, изведнъж?
- Не, имаше си причина. Тогава атлетиката изискваше повече работа и усилия, но без голяма полза. Тренираш сам, а публиката в България не се интересува от този спорт. А на футболни мачове стадионите бяха пълни. Привличаше ме топлината на публиката и чувствах, че имам нужда от нея.

- Ако всичките ви треньори са важни...
- (Прекъсва.) Кройф е по-важен от другите, това е вярно. Без него и волята му да ме доведе в “Барселона” никога нямаше да постигна тези успехи и да бъда толкова известен.

- Трудно ли е да го признаете?
- Не, но всички знаят какво му дължа.

- Защо Кройф е повече от другите?
- Трансферът в “Барселона” ми отвори вратата към славата. А Кройф бе човекът, който настояваше за този трансфер. Той ми даде шанс да се докажа сред най-добрите. Останалото за него не е толкова оригинално - просто усеща футбола по-добре от всички.

- Наистина ли?
- Футболът с него е просто нещо. Когато пристигнах, исках да играя централен нападател. А ако бях дебютирал като стопер... По мнението на всички бях типичен централен нападател. Но не и за Кройф. Той първи разбра, че естествената ми позиция е малко по-назад отляво. От този момент направо изригнах.

- А футболът на Кройф е подчинен на атаката...
- Това е шанс за целия отбор. Смятам, че щеше да ми е по-трудно да се наложа в Италия Там играта е много по-затворена, често спектакълът отсъства. Това е различен футбол.

- Но футбол, който печели. Спомнете си за Атина.
- В Атина бе нещо специално. Предишната събота ние бяхме спечелили четвъртата си титла и това оказа влияние. Просто бяхме изпуснали напрежението. Ако не бяхме спечелили Ла Лига, нямаше да загубим от “Милан”.

- Италианците биха ви отговорили, че това са само думи. В Атина те говореха, че в “Барселона” сте по-добри в приказките, отколкото на терена.
- Аз винаги казвам това, което мисля.

- И много често търсите провокацията. Така ли е?
- Това не е провокация. Казвам нещата така, както ги чувствам.

- Дори и понякога да преминавате границата и после да съжалявате.
- Никога не съжалявам за това, което съм можел да направя или да кажа. Аз съм си такъв. Или ме обичат, или не ме обичат. Но не търся причини да се оплаквам.

- На тренировка и понякога на мач Кройф е по-критичен към вас, отколкото към другите.
- Той е бил играч и познава футбола. Но също така познава хората и знае как да ги мотивира. Той знае как най-добре да ме мотивира, защото ме познава най-добре. Понякога няколко думи са достатъчни.

- Защото познава другия Стоичков ли?
- Има само един.

- Очевидно обаче децата, които ви обичат, познават друг човек.
- Обичам децата и те ми отговарят със същото. Вероятно чувстват, че съм щастлив с тях и гледат на мен различно от възрастните. За децата аз не съм Христо Ужасния.

- За тях сте способен на всичко.
- Но не обичам да говоря за това.

- Давате пари за детска болница в България и никога не се колебаете да помогнете на човек в беда...
- Но не го правя, за да се говори какъв добър човек съм. Правя го, защото смятам, че помагаш, да облекчиш мъката или да намалиш болката на някого. Имам две момичета и се надявам да имам и момче. Като баща не мога да стоя безучастен към нещастието на други деца. Но в това няма нищо изключително. Но това са неща от личния ми живот и ще е проява на лош вкус да си правя реклама по този начин.

- Фактът, че сте най-популярният играч на Барселона, не е ли повод за ревност сред вашите съотборници?
- Изобщо. За мен няма такъв проблем и не виждам защо някой трябва да е ревнив, след като никога не работя само за личните си интереси, а на първо място за общите. Искам да давам най-доброто от себе си на клуба и съответно на играчите. Ако популярността е полезна за мен, това важи и за всички мои съотборници и за клуба.

- За вас въпрос на чест ли е никога да не говорите против феновете?
- Те са душата на клуба, причината да съществуваме. Играем за тях.

- Между вас и Барселона явно има истинска любовна история.
- Нещата преминават границите на клуба. Обожавам града, областта и хората тук. Аз съм българин, но и каталунец. Играл съм и с фланелката на Каталуня и бях горд, когато ме определиха за капитан. Дори вкарах гол в онзи мач. Напълно се вписах в живота на областта и на клуба.

- Значи бъдещето ви е свързано с Барселона.
- Имам договор до 1997 г., а от клуба искат да го продължат за още един сезон. Смятам да прекратя кариерата си през 1998 г. точно в “Барселона” и никъде другаде.

- Няма да се върнете да играете в България?
- Напротив...

- Къде?
- Не знам още. Но само за един мач - за моя прощален.

- През 1998 г. ще сте само на 32...
- На 32? Ще зависи от моята физическа и психическа форма. Ако съм още на най-високо равнище, може бе ще остана още един сезон. Ако усещам, че повече нямам желание да играя, че нямам сили, ще спра.

- Учудващо е, че не смятате да прекратите кариерата си във вашата страна.
- И да бъда един уморен и изхабен играч. Каква ще е ползата от това? Предпочитам да запазят за мен спомена от сега - на играч, който напълно разполага с уменията си.

- Защо искате да завършите кариерата си в Барселона?
- Защото тук истински се родих за футбола. И тук искам да си отида, за да остана в историята като играч на Барселона.

- Дори и да се наложи да отхвърлите други оферти?
- Веднъж Мендоса, президентът на Реал (Мадрид), каза, че би искал да съм в неговия отбор. Отговорих, че няма никакъв проблем. И че по-скоро има огромен - ако наистина ме иска, му трябва само да свърши необходимото, за да стане президент на Барселона. Тук съм у дома и ще остана до края.
Стефан СЕН-РЕЙМОН

blitz.bg