Да разгневиш Камората (Втора част)

Източник: VICEПървата част от интервюто с Роберто Савиано, можете да прочетете тук.Защо всъщност е така?В Щатите, както и в някои страни, няма начин човек, за когото се знае, че има връзки с организираната престъпност, да стане политик. Докато в Италия това е закон.Всъщност политиците често дават най-доброто от себе си, за да демонстрират, че могат да работят с мафията, защото в много сфери на това се гледа като на нещо позитивно. Щом всички знаят, че имаш връзки със системата, означава, че са сигурни, че ти ще можеш да уредиш точните договори, да свършиш точните неща така, че нищо да не се провали. Мафията прави администрацията много по-ефективна. Тя е нещо като икономически лубрикант.Но щом тогава е така свързана с държавата и законодателството, не означава ли това, че е по някакъв начин недосегаема?Със сигурност. Няма да станем свидетели на края на организираната престъпност. Ще минат още доста поколения, докато тя изобщо някога спре да съществува. Италия не може да си позволи да загуби бизнес за 230 милиарда. Ще се срине. Европа ще се срине. Единственият начин да се бориш срещу нея е като организираш провала на някоя определена фамилия. Запомнете, няма такъв мафиотски бос, който накрая да не бъде убит или да не свърши в затвора. Винаги става така. Така че властта може да спре отделна фамилия. Както стана с фамилията Корлеоне. Но след тях ще се появи следваща и следваща. Това е все едно да лекуваш симптомите. Заради постоянната смяна на гардовете Системата работи все по-добре. Ако не вирееха в такава една култура на смъртта, те лесно щяха да бъдат победени, защото тогава щеше да се появи монопол, който да кара цените да растат и да създава масово ненавиждани, всемогъщи босове. Вместо това обаче фактът, че те взаимно се избиват и са в конкуренция, държи цените ниски и позволява разнообразни инвестиции. Като всяка форма на капитализъм, монополите разрушават икономиките.Има ли начин това да се промени?Трябва да се атакува финансово-икономическата страна на проблема. Трябва да се промени капитализмът. Докато договорите продължават да се сключват от онези, които предлагат работата по най-лесния и евтин начин, те винаги ще печелят много. Защото изопачават правилата. Защото имат незаконни приходи, които използват, за да захранват другите свои компании, и защото могат да притискат политиците. Вземете случая с клана Казалези. Те откриха няколко незаконни сметища край Аверса и там струпаха боклуци и токсични отпадъци. После тръгна мълва, че правителството щяло да строи шосе. И те започнаха да пресират политиците да го построят точно върху техните сметища. Наляха цимент върху сметищата и продадоха земята на правителството. И черешката на тортата беше, когато накрая точно те сключиха договора за построяване на самото шосе. Това са три изключително рентабилни сделки. Нито един обикновен предприемач не може да направи нещо подобно.Често споменаваш бизнеса с отпадъците и Камората. Как така се е появил толкова извънреден инцидент с боклука в Неапол?По принцип областта Кампания е пълна със сметища, управлявани незаконно или полузаконно от Камората. Ако ги съберете, ще получите около 300 милиарда долара за последните 20 години. Сметищата са пълни, защото в тях стои целият боклук и токсични отпадъци на Италия. Защото, както споменах преди, бизнесът, движен от Камората, може да предложи най-добрите цени.А нямат ли проблем с това, че замърсяват земята, на която живеят?Първоначално много от босовете бяха срещу тази идея. Но фактите са си факти—ако ти не го правиш, друг клан ще го поеме тъкмо заради постоянната и безмилостна конкуренция. А поеме ли го другият клан, той ще натрупа толкова много пари, че ще те срине със земята. Точно както е с наркотиците. Много фамилии бяха против тях, но никой не може да избяга от бизнеса. В противен случай се превръща в слабия. Истинските бизнесмени нямат никаква етика.А къде останаха тогава прочутите правила на честта?Да, има ги, но са фалшиви. Това са едни лъжливо „благородни” правила. Те твърдят, че не убиват деца, но винаги са убивали деца. Казват, че не докосват жените, но винаги са избивали и жени. Винаги са търгували с наркотици, макар и първоначално това да беше забранено. Сред редиците им винаги е имало хора, чиито майки са започнали като проститутки, макар и на теория това да е недопустимо. Та тези правила или „кодове” съществуват просто като тип регулация. Да вземем наркотиците например. На теория не е разрешено да търгуваш с наркотици в собствените си територии, защото е лошо, но всъщност тъкмо защото наркотиците са най-бързият начин за трупане на печалби, ако някой от твоите съдружници почне да се оправя добре с наркотиците, до шест месеца той ще ти се превърне в конкуренция. Ако, напротив, вместо това той се занимава със строителство или контрабанда, ще са му нужни шест години, за да се превърне в конкуренция за теб и ти можеш да го управляваш. Разбира се, има и някои непроменими правила. В моята област Секондиляно например е невъзможно да си представиш човек от Камората, който е хомосексуалист. Това се приема повече в Неапол. Веднъж имаше слух за един от клана Кавалезе, който имал нещо с едно момче от Северна Африка в затвора. Заради това го убиха. Удушиха го. Техните културни представи са изключително мачо. През 80-те имаше един известен бос, който обиколи цяла Италия, за да открие първото гадже на новата си жена и да го обеси. Друга история е за един 40-годишен, който свалял 18-годишната племенница на шефа си. Завели го на плажа и го убили, като го вързали за един стол и го накарали да яде пясък, за да може с всяка хапка да мисли за грешката, която е направил.Но тези брутални убийства още повече увеличават славата им.Да. Може да ги наречем техния пиар департамент. Решат ли, че им е важно хората да научат, почват да действат както е необходимо—както когато обезглавиха един мъж с резачка. Същото е и с техните вили—те до един живеят в гигантски шикозни къщи, в които не са щастливи. В тях винаги има големи мраморни колони, пирани или скулптури на лъвове. Те са символите на тяхното могъщество. Например Скиавоне, един от Камората, си беше издигнал огромна вила край Неапол, точно копие на къщата на Тони Монтана от филма Белязания.Ти как всъщност написа книгата си?Книгата е хибрид между роман и документално изследване. Исках да следвам стъпките на Капоти. Във връзка с Хладнокръвно той казва, че искал да „напише журналистически роман; нещо мащабно, което да притежава достоверността на фактите, директността на филма, дълбочината и свободата на прозата и точността на поезията”. Веднъж в полицията ме попитаха коя е според мен основната причина, за да ме мразят толкова от Камората, че да се налага да бъда придружаван от полицейска охрана по 24 часа. Отговорих—„литературата”. Те решиха, че се шегувам. Но всъщност мисля, че това е така. Имам предвид, че литературата прави читаеми едни невъзможни за четене истории. Иначе те нямаше да се притесняват от 500 страници чиста документалистика, прочетена от 3000 души и рецензирана в малките колонки на малките издания. Но когато нещата са превърнати в сюжет, в история, те стават много по-интересни за много по-голям брой читатели.И това те поставя в опасност. Да, мисля, че съм в опасност не заради това, което съм написал, а заради това, че то успя да стигне до толкова много читатели. В New York Times ме нарекоха „италианския Рушди”, но според мен случаят е различен. Рушди беше преследван просто защото е написал книга, както някога са били преследвани съветските писатели. Докато мафията ти позволява да пишеш. Разрешават ти да говориш за тях каквото си искаш. На тях просто им се иска твоята информация да не стига до толкова публика, че това да пречи на техния бизнес. Само глупавите диктатури забраняват разни книги, без да проумеят, че по този начин ги правят още по-популярни. Истинските демокрации те цензурират посредством игнориране.Имаше ли някакъв особен случай, когато изведнъж осъзна, че от дебютиращ писател се превръщаш в някой, който трябва да се крие денонощно с полицейска охрана?Книгата излезе през май 2006, но при мен всичко беше нормално до септември същата година. В началото не представлявах заплаха за тях. В техните очи писателите са феминизирани, безполезни педали. И често са прави. Но когато продажбите на книгата ми стигнаха до 100 000, започнах да се паникьосвам. На 13 октомври 2006 година животът ми се промени. Отидох на една публична среща в Казал ди Принчипе, родния град на фамилиите Казалези, и там казах: „Скиавоне, Йовине, Загария—вие не струвате нищо.” Това са имената на трима от водещите босове. Тишина падна върху цялата зала и от този момент нататък аз живея с постоянна охрана. Сега разполагам с трима полицаи и бронирана кола.Как прекарваш живота си? Можеш ли още да се виждаш с приятелите и семейството си?Не. Там, откъдето идвам, да бъдеш мой приятел е проблем. Това прави невъзможни нормалните човешки взаимоотношения. Но стотици от нас живеят по този начин. Мисля си за онези, на които е било по-тежко, отколкото на мен. Като например профсъюзния шеф Федерико дел Прете, който беше убит през 2004. Подслушан телефонен разговор показва, че той е бил убит след разследване. Първо са разпитали колко е известен. Попитали дали вестниците пишат за него, а отговорът бил: „Само местните вестници.” И го екзекутирали.Искаш да кажеш, че твоята слава те пази?Да, но само докато я имам. Един свидетел от Камората каза за мен, че те изчакват всичко това да отмине. Винаги така става. Знаят, че рано или късно медийният шум ще приключи. И тогава ще ме хванат.Ако можеше да върнеш времето назад, би ли направил отново същото?Писателят в мен иска да каже „да” и над сто пъти да го повтори. Но не искам да лъжа. Почти всяка сутрин се събуждам с мисълта: „Ако само можех да се върна назад...” Една част от мен искаше просто да напише книгата. Но не исках целият ми живот да бъде погълнат от тази книга. Но какво да се прави? Това бе моят избор. Най-трудно ми е да си простя за проблемите, които причиних на близките си. Да, може да си мислиш, че си много смел, но като видиш как е принудено да живее семейството ти, започваш да се чувстваш като червей.Съвсем откровено ви казвам, че не препоръчвам на никой да направи това, което направих аз. Но искам и да кажа в същото това време, че колкото повече хора се занимават с тези проблеми, толкова по-добре. И ако повече италиански писатели престанеха да гледат само в пъпа си, всички щяхме да сме много по-добре.