От величието на преобладаващата част от заводите от славното ни социалистическо минало останаха голи полета, след като бяха нарязани за скрап.
На места все още стоят полуразрушени сгради, които стърчат като стари надгробни паметници, символ на епохата, безвъзвратно останала в историята на прехода.
Именно престъпната приватизация сложи кръст на бъдещето на страната ни. Фабрики и заводи с активи за 20 млрд. лв. бяха разпродадени на безценица, като в хазната влязоха само 2 млрд. лв. свежи пари.
Приватизацията на врачанския комбинат „Химко“ – емблема на торовата ни промишленост при соца е като криминален сериал.
Собственик става крупен украински измамник, който получава възмездие от американски съд, а 9 куршума застигат един от членовете на надзорния съвет. Междувременно 219 млн. долара от комбината просто се изпаряват. Да, в България, страната на чудесата, всичко това е възможно да се случи.
През 90-те години на миналия век търговските позиции на „Химко“ са накърнени, след като цената на природния газ, доставян от Русия, рязко се покачва. Случващото се е огледало на сегашната ситуация, през която Кремъл използва синьото гориво като геополитическо оръжие на фона на инвазията в Украйна.
Спешно се търсят варианти за приватизацията на „Химко“, който е преобразуван в АД със 100%-ва държавна собственост. Процедурата е стартирана през 1996 г., когато правителството на Жан Виденов раздържавява 25% от акциите срещу инвестиционни бонове по време на първата вълна на масовата приватизация.
През февруари 1997 г., бива актуализирана приватизационната оценка на завода. Оценката на „Химко“ към 31.12.1996 г. е впечатляваща – 219 740 000 долара, равняващи се на 107 089 000 000 лв. към онзи момент.
През 1997 г. „Химко“ е включен в списъка за касова приватизация, като към онзи момент шансовете му за продажба, са повече от благоприятни.
Вниманието на редица големи и надеждни инвеститори като южнокорейския концерн „Деу“ и норвежката компания „Норкс Хидро“, биват привлечени от „Химко“.
Иска се обаче демонополизиране на доставките на газ, за да могат новите собственици да организират собствени доставки.
Очевидно това не се харесва на „петата колона“ у нас и офертите биват категорично отхвърлени.
След това Агенцията по приватизация (АП) прави три опита за продажбата на „Химко“, но вече липсват сериозни купувачи.
Следва четвърта процедура, при която се появява КТ „Подкрепа“, стимулираща създаването на РМД, учредено от 850 работници на „Химко“. Идеята е структурата да вземе участие в приватизацията в консорциум със стратегически инвеститор, който обаче се оказва „Газпром“.
Както се досещате, той поставя специални условия при сключване на сделката, сред които да бъде основен доставчик на основната суровина, а правителството да гарантира доставките му.
След като Кабинетът „Костов“ отказва да изпълни това искане АП избира „АйБиИ Транс оф Ню Йорк“, собственик на която е украинецът Юрий Литвиненко. Той представя компанията си като дъщерна на световен производител на азотни торове.
Така и не става ясно обаче защо никой не си прави труда да провери дали това наистина е вярно. В крайна сметка „Химко“ бива продаден на нищожната цена от 1 млн. лв.
Оставяме на въображението ви да прецените дали някой от властта е прибрал солидна комисионна и в какъв размер е била тя.
Приватизационният договор е сключен официално на 23.07.1999 г. с подписите на Захари Желязков и Юрий Литвиненко
Месеци по-късно става ясно, че Литвиненко е издирван от Интерпол като измамник и съставител на документи с невярно съдържание.
Съгласно договора, купувачът поема задължението да инвестира 70 млн. долара в завода през следващите 5 години и да осигури веднага след сделката 10 млн. долара оборотен капитал, както и да покрие задълженията от 70 млн. лв. на комбината към „Булгаргаз“.
Както сами се досещате обаче това не се случва и „Булгаргаз“ врътва кранчето, принуждавайки комбината да спре работа през 2000 г.
Работата му е възобновена за кратко чак през 2002 г., благодарение на „Агрополихим“, който се нуждае от карбамид, за да произвежда течни торове.
След приватизацията „Химко“ се източва по всички правила на входа и изхода на предприятието – комбинатът не търгува с произведените продукти. Фирма посредник купува природния газ от „Булгаргаз“, „Химко“ го преработва на ишлеме, а печалбата от готовата продукция отива направо в джоба на новия собственик.
През февруари 2000 г., Литвиненко бива задържан на софийското летище по двойно обвинение. Той бива осъден на затвор от съда в щата Ню Йорк.
В хода на съдебното дело украинецът успява да продаде на безценица акционерния си дял в „Химко“ на кипърската офшорка на Андреас Теофилу.
Теофилу на свой ред дава гръмки обещания пред АП, че до 2005 г. ще уреди дълговете на завода към „Булгаргаз“ и ще го превърне във водеща компания в продажбата на азотни торове на международния пазар. Да, да, ама не. Вместо това Теофилу прехвърля 36% от акциите си на друга кипърска офшорка „Джак Ойл Лимитед“ и продължава активното източване на комбината, а това води до рязкото влошаване на състоянието му.
Заради натрупаните огромни дългове към различни доставчици, в т.ч и НЕК, НЕК иска фалит на предприятието и на 27.01.2003 г., то спира производсто като този път не успява да го възстанови.
Междувременно черната серия продължава с убийството с девет куршума на члена на Надзорния съвет Димитър Дацов на 18.02.2000 г.
През 2007 г. на сцената излиза нов украински играч – Александър Беренбаум. Дружеството му предлага на съда оздравителна програма, която бива одобрена, но заводът така и не успява да започне работа отново. За сметка на това „Ново Химко“ тегли нов заем, който не бива обслужен и започва здрава разпродажба на заводската ТЕЦ.
Две години по-късно, заводът отново сменя собственика си – строителният предприемач Николай Ганчев го купува от скромната сума от 500 лв. Разбира се той също не прави нищо за стартиране на производството.
През 2012 г. бива възобновена процедурата за несъстоятелност, а в началото на 2013 г. съдът отново постановява фалита на „Химко“. Към онзи момент активите му се оценяват на 149 млн., а дълговете – 212 млн. лв.
Одисеята на Химко обаче продължава с утопичната идея на Кабинета „Орешарски“ да направи реприватизация – схема, свързана най-вече с перспективата за газови доставки от „Южен поток“. Само че у нас пристигат лично американските сенатори Джон Маккейн, Кристофър Мърфи и Рон Джонсън и след инфарктна среща с Орешарски, продължила точно 80 минути, спират „Южен поток“.
Разпродаването на активите на вече окончателно фалиралия „Химко“ също е съпроводено с множество скандали. Последна. Последната серия е в края на юни 2016 г. за 11.7 млн. лв акционерното дружество „Метахим Импекс“ АД (собственост на Георги Примов и Иван Жиров), придобива комбината.
Сделката е кредитирана от „Инвестбанк“ на Петя Славова, която в крайна сметка става собственик на активите на фалиралия комбинат. От 6 г. „Химко“ върви по пътя на „Кремиковци“ – оборудването му се реже и продава за скрап, а останките от някогашната гордост на социндустрията стърчат край Врача като паметник на грабежа, извършен след 10 ноември 1989 г.
Източник: Уикенд
