Архимандрит Григорий, изминаха четири месеца от началото на извънредното положение в България, свързано с епидемията от COVID-19. Правителствата в отделните държави реагираха различно, различни решения взеха и поместните православни църкви по въпросите за организацията и достъпа до богослужение. Виждате ли проблем в това, нарушава ли се принципът за единство на Църквата поради тези различия?
Месеци след началото на кризата разпространението на вируса все още поставя на изпитание обществото. Промени се дневния ред и начина на живот на хората по целия свят. Православната църква също преживява трудности – и като духовна общност, и като институция в рамките на държавата. Поместните църкви взеха различни решения за начина, по който да действат в кризисната ситуация – до голяма степен съобразени с условията и управлението в отделните държави. Различните решения на поместните православни църкви по въпросите за организацията и достъпа до богослужение по никакъв начин не нарушават единството на Църквата. Преди да се обоснова, бих искал да хвърля малко светлина върху разбирането на това богословско понятия "единство на Църквата", защото не съм съвсем сигурен, че правилно се разбира неговия смисъл и значение.
Единството на Църквата не е основано на човешкия елемент, а е основано на триединството на Света Троица. Единството на Църквата – това е единството на Духа в съюза на мира (Еф. 4:3), пълнота и непрекъснатост на благодатния живот и духовния опит. „Гдето е Църквата, там е и Божият Дух, и гдето е Божият Дух, там е и Църквата и всяка благодат“ (св. Ириней Лионски, „Против ересите“, книга 3, гл. XXIV). Единството на Църквата е единството на благодатния живот като основа на единството и неизменността на църковната вяра. Един е Господ, една е вярата, едно е Кръщението. Един е Господ и Един Бог, защото господството на Отца и Сина е Едно Божество. Затова и вярата се нарича една, тъй като еднакво вярваме в Отца и Сина и Светия Дух; и Кръщението е едно, защото еднакво се кръщаваме в Отца и Сина и Светия Дух. И три пъти се потапяме, за да се яви едното Тайнство на Троицата. Има Кръщения при езичниците, но те не са Кръщение, те са измивания и Кръщение да бъдат не могат.
Основание за единството на Църквата ― Тялото Христово ― е това, че тя има един Глава ― Господ Иисус Христос (Еф. 5:23), и в нея действа един Дух Свети, оживотворяващ Тялото на Църквата и съединяващ всички нейни членове с Христос като неин Глава. Църквата не е унифициран, механичен сбор от хора. Тя е живо тяло, Глава на което е Иисус Христос. Така единството на Църквата е над и отвъд всяко човешко и земно единство, то е дадено свише като съвършен и божествен дар. Църквата има вселенски характер ― тя съществува в света под формата на различни поместни Църкви, но единството на Църквата ни най-малко не намалява от това. „Църквата, озарена от Господнята светлина, разпръсква по целия свят своите лъчи; но светлината, която се разлива навсякъде, е една и съща, и единството на тялото си остава неразделено. По цялата земя простира тя клоните си, натегнали от плодове; обилните ѝ потоци текат надалеч — и при всичко това главата остава една, едно начало, една майка, богата с изобилно плодоносене“ (св. Киприян Картагенски, „За единството на Църквата“). Църковното единство е в неразривна връзка с Тайнството Евхаристия, в което вярващите, причастявайки се с Едното Тяло Христово, наистина и действително се съчетават в едно и католично тяло, в тайнството на Христовата любов, в преобразяващата сила на Духа. Единството на Църквата преодолява всички човешки противоречия, всички бариери и граници, в това число расовите, езиковите, социалните. Благовестието на спасението се възвестява на всички народи, за да ги обедини в едно лоно, да ги съедини със силата на вярата чрез благодатта на Светия Дух.
В настоящата кризисна ситуация единството, според мен, се състои в ревността на вярата на цялата Църква при поредното за нея изпитание. Може да се каже, че навсякъде, където има многобройни традиционни православни общности, приетите от държавните и/или църковни власти промени в техния естествен ритъм на живот бяха посрещнати с напрежение от всички вярващи. От една страна тревогата пред лицето на опасността за здравето и живота на хората, от друга – тревогата пред опасността Църквата да изгуби най-важното си предназначение – да лекува и спасява хората, като ги прави причастни на живота в Христос, ескалираха и се изляха в остри спорове и конфронтации. Част от тези спорове навлязоха в полето на богословието. В тази напрегнатост на отношенията между вярващите не може да става дума за каквито и да било признаци на заблуди (в догматичен смисъл) и ерес или за разкол или схизма, които са всъщност факторите за същинското разделение в Църквата. Единството е във вярата, а различията се свеждат до нейния изказ или външен израз. Той е обусловен от различни външни и вътрешни влияния: политическа система, народопсихология, институционално състояние на отделната православна църква, интелектуален и богословски капацитет и още много други. Ревността по Бога във вярата е изцяло духовна категория и нейната сила и зрялост се обуславя изцяло от духовното здраве и зрялост на отделната поместна църква или духовна единица – енория, епархия, диоцез. Духовното здраве, богословската компетенция и институционалният живот съответстват на реакциите на вярващите и обществото по въпроса с пандемията. В това отношение смятам, че ръководствата на различните православни църкви реагираха с оглед на тези обстоятелства.
Правилно ли реагира, според Вас, нашата църква, като запази свободния достъп до храма и не промени чина на причастяване?
За моя радост смятам, че Светия Синод като върховен орган на управление на Българската църква взе мъдро решение като остави храмовете отворени. Синодалните архиереи не се поддадоха на никакви провокации и внушения, които идваха както от външни на Църквата среди, така и на хора отвътре. Чрез благодатния живот, който е основата на единството и неизменността на църковната вяра в Църквата се преодолява враждебността и отчуждението между хората, разделеното от греха човечество се обединява в любов по образа на Единосъщната Троица. Църквата не е човешка организация, а Богочовешки организъм, Тяло Христово, чийто Глава е Нашият Господ и Спасител Иисус Христос. Че има спорове, напрежение, дискусии... това е напълно естествен процес в дни на изпитания. Бог като благ Промислител и Спасител на човешкия род дава време на всеки от нас, време на самоопределяне, на излизане от своята самодостатъчност, на преоткриване на своето място в спасителния кораб Църквата, да изпита силата на вярата си и да стане тя още по-силна.
Световната пандемия в днешния силно развит в технологично отношение свят се възприема в непосилна мяра. Общото усещане за безпомощност и тревога събуди в хората апокалиптични настроения и страхове. Страховете дебнат, присъстват в човека на несъзнателно равнище. Всички те имат един-единствен корен, основният страх – смъртта. За православния християнин, съзнателно и правилно изповядващ вярата си, този страх би трябвало да е не само много по-умерен, но съвършено да липсва. За нас страхът е не толкова от смъртта сама по себе си, а от готовността ни да посрещнем живота след нея, т. е. каква ще е отсъдата относно пребиваването ни на земята. Православната апокалиптика е призив към готовност за посрещане на Господа, а не ужас от това, което се случва и има да се случва. Тези събития трябва само да подсказват и да насочват усилията на вярващия християнин да живее така, че да бъде готов да посрещне идващия Спасител. Предполага се, че вярващият човек до определена степен е готов за тази среща и неговата вяра е противоотровата срещу страха. За него смисълът на живота е отвъд хоризонта на този свят. Отвъд обстоятелствата, отвъд външната, видима страна и организация на църковния живот, остава невидимата и важна истина – животът на Църквата, нашият истински живот, „скрит с Христа в Бога“. (Кол. 3:3)