Бедният Джон Малкович! Разпънаха го на кръст нашите патриоти според едни вестникари и политици, и „патриоти“ - според други. Разпнаха го за това, че бил вкарал на сцената на Народния ни театър пиесата на Бърнард Шоу „Оръжията и човекът“. Ами няма да постави „Пигмалион“, я, по която Холивуд върти лентата-мюзикъл „Моята прекрасна лейди“ и даже дава през 1939 г. „Оскар“ на сценариста-ирландец. Естествено, че ще се представи с „Оръжията и човекът“ Джон Малкович, защо да му се сърдим и с какво право, макар и нахакано насред София да се държи?! Ами по баща той си е стопроцентов хърватин с корени в някогашното Кралство на сърби, хървати и словенци. Значи в оная „Велика Югославия“, заформена след Първата световна война, в която българин да се наричаш никак не е било радост предизвикващо. А споменът за погрома при Сливница на сръбската войска, в чиито редове е имало и не малко хървати, тогава още е бил много жив. Дори някой прадядо на Джон, който нищо чудно Йован да се е зовял, може да са го думнали нашите войничета и родовата памет на иначе именития актьор още да не го е зачеркнала. Как тогава да не избереш за представителния храм на Мелпомена в България антибългарската пиеса, за да натриеш носа на тези никаквици българите!? Тоест съвсем правилно си е действал Малкович.
Та ако патриотите и „патриотите“ трябва да се сърдят на някого за „Оръжията и човекът“, то той не бива да е американецът с хърватско потекло, нито предоставилите му най-милата ни сцена нашенски театрали, зашеметени изглежда от трескаво безродие, криворазбрана самоирония и глобалистични изпарения с нихилистичен дъх. С автора трябва да се заядат, ако им отърва на патриотите с кавички или без, на него да се сърдят, нищо, че се казва Бърнард Шоу и е превъзнасян за класик-драматург. За нещо като наследник на Шекспир е описван той в интернет-портрети на безброй езици, на чиито малък пръст обаче не може да стъпи - казват литературни критици от Острова. Защото за тях Шоу си е чиста проба ирландски хитрец, може и за шегаджия да мине, но злонамерен, като съвсем целенасочено си е нагласил действието на пиеската в България, напълно в унисон с политическите ветрове във Великобритния в началото на деветдесетте години на XIX-ти век. Ами за да пробие най-после на литературното поприще, където вече е регистрирал поредица от провали, както и за да изкара някой и друг паунд, Бърнард Шоу е посъветван да направи на пух и прах българите от политически приятели на власт по онова време. Става дума за протурските английски консерватори, които за разлика от либералите на Уилям Гладстон са били против Съединението на България и май дълго не могли да го преглътнат от злоба - твърдят островни историци.
И макар да е минавал за народен човек и прогресивен социалист, чел дори Карл Маркс, Шоу заиграва по свирката на торите. И те, въпреки отрицателните реакции на критиката, успяват да мобилизират през пролетта на 1894 г. и привърженици, и любопитковци, та пиесата остава на сцена повече от три месеца. В тази връзка са абсолютни алабализми писаниците в наши медии, че т. нар. комедия отначало била посрещната студено, че неуспехът u бил пълен. Напротив, успехът u е бил гарантиран от управляващата политическа класа, тъй като в нея се принизява българинът, дръзнал да настъпи прословути британски тежнения, разбирай викторианската любов към султанска Турция. Да, ама Бърнард Шоу осмива войната и войнолюбците, при това величаейки българската армия, ще каже Недялко Йорданов 130 години по-късно. Но поете, вгледай се по-внимателно в текста или го изслушай с отпушени уши - безспорно талантливият ирландец го играе миролюбец, но чрез антигерои, за каквито е избрал точно българите. Извисявайки ги на подбив и принизявайки ги безпардонно чрез внушаваната на публиката тяхна битова и духовна нищета, той ги прави за посмешище. Освен това в „Оръжията и човекът“ не става дума за самоирония, каквато гениално демонстрира Алеко Константинов чрез Бай Ганьо и която да приемем със смях, а за злостен хумор за наша сметка по политическа поръчка на един търсещ признание в Лондон и недолюбван там ирландец от Дъблин. И го получава, плюс 341 тогавашни английски лири, които му оправят финансите, видиш ли ти, с „чуждата пита“ на ония примитивни простаци - българите.
Да не говорим пък за въздигнатите от Бърнард Шоу в присмехулен култ хигиенни навици на българите, от които се бил отвратил като гледал пиесата му и бъдещият многократен министър и премиер на Обединеното кралство Уинстън Чърчил. Ами той си умирал от смях само като си помислел, че съществувал на Балканите един народ - българският, който си честитял банята и го разказвал това маститият политик под път и над път. И ето защо, според него, столицата на тези мърльовци София трябвало да бъде превърната в картофена нива от хвърлените върху нея през Втората световна война британски бомби. Та за младия политик Чърчил, който едва навършил 26 години през 1900-та бил избран за депутат от Консервативната партия, Бърнард Шоу бил интелектуалец от класа, а бе направо идол. И търсел начин да се запознае с него, тъй като обожавал пиесите му и в негово лице виждал своята неосъществена мечта да бъде голям писател и драматург. Според познавача на житието-битието на Чърчил - американеца Ричард Лангворт, запознава ги през 1901 г. майката на бъдещия премиер, която организира нарочен обяд, за да представи младия Уинстън на Бърнард. Той е с 18 години по-възрастен от прохождащия в политиката надъхан за слава и власт 27-годишен Чърчил, но стават неразделни приятели до смъртта на Шоу през 1951 г.
Двамата са коренно различни, но се привличат, често прекарват часове в напоителни разговори, но никога в пиянска забрава, защото драматургът пие само вода и е абсолютен веган. Стремят се да бъдат заедно може би и защото, както Чърчил казва веднъж за Шоу: „Той притежава всички добродетели, които презирам, и нито един от пороците, на които се възхищавам.“ И в знак на приятелските чувства през 1925 г. тогавашният финансов министър на Великобритания Уинстън Чърчил подкрепя от името на правителството кандидатурата на Бърнард Шоу за Нобелова награда за литература и той я спечелва. За да не му остане длъжен, писателят в края на двайсетте години изведнъж става поклонник -обожател първо на фашисткия водач на Италия Бенито Мусолини, после на съветския лидер Йосиф Сталин и накрая на фюрера на нацистка Германия - Адолф Хитлер. Среща се Бърнард Шоу с всеки един от тях и с верните им хора, в Лондон пък непрекъснато е заобиколен от техни многобройни симпатизанти.
Естествено Уинстън Чърчил научава всичко и за едните, и за другите от първа ръка, като знае през годините как да действа с първите и как да се справя с другите под небето на Англия. Не, в никакъв случай Шоу не е бил вербуван за официален шпионин, вероятно заради славата му на литератор, камо ли да е бил военен разузнавач от ранга примерно на американския му колега Ърнест Хемингуей. Бил е просто надеждният доверен приятел на Уинстън Чърчил, заради когото се сприятелявал според Лангворт с най-одиозните личности на миналия век и даже ги венцехвалел. Странно защо от страх ли, от добро възпитание ли, без да ги направи за смях и унижи нито веднъж?! Примерно като ония кирливци българите...
Автор: Петьо Блъсков, Румен Михайлов
trud.bg
